Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Благодаря! — каза Мери. — В такъв случай ще си прибера кесията — тя не е твоя и отдавна пътува с мен. Можеш да си завиеш листа в парцал.
— Кражба за кражба — озъби се Саруман, обърна гръб на Мери, подритна Змийския език и се запъти към гората.
— Хубава работа! — рече Пипин. — Ами ние ако вземем да се оплакваме, дето орките ни нападнаха, нараниха и влачиха през Рохан?
— А! — обади се Сам. — И платено, казва. Питам се, с какво ли? И никак не ми прозвучаха добре приказките му за Южната околия. Време е да се връщаме.
— Сигурен съм в това — каза Фродо. — Но ако искаме да видим Билбо, ще трябва да се позабавим. Каквото ще да става, най-напред отивам в Ломидол.
— Да, мисля, че така ще е най-добре — каза Гандалф. — Но жалко за Саруман! Боя се, че вече нищо не можем да направим за нето. Съвсем се е съсухрил. Все едно, не съм уверен в правотата на Дървобрад — чини ми се, че този човек може да стори още пакости.
На следващия ден навлязоха в северните области на страната Дун, където не живееха хора, макар местността да бе зелена и приятна. Долетя септември със златни дни и сребърни нощи, а отрядът пътуваше, без да бърза, докато стигна до Лебедова река и намери стария брод на изток от водопадите, където течението рязко се спускаше към низините. Покрити с мъгла, далече на запад лежаха езерата и островчетата, през които тя лъкатушеше на път към Сив талаз; безброй лебеди виеха гнездата си там сред гъстите тръстики.
Тъй навлязоха в Ерегион и най-сетне ясно утро грейна над искрящите мъгли; от невисокия хълм, на който бяха разпънали лагера си, пътниците зърнаха как далече на изток Слънцето огрява три върха, устремени към небето сред литналите облаци — Карадрас, Келебдил, Фануидхол. Наближаваха Портите на Мория.
Задържаха се тук седем дни, защото наближаваше времето на нова печална раздяла. Келеборн, Галадриел и свитата им скоро щяха да завият на изток, за да минат през Портата на Червения рог и по Смутнолейската стълба да се спуснат към своята страна. Дотук бяха пътували по западните пътища, защото имаха за какво да поговорят с Елронд и Гандалф. Сега се бавеха пак заради тия беседи с приятелите си. Вечер хобитите се унасяха в дълбок сън, а те още дълго седяха под звездите, спомняйки си отминали епохи, радости и труд, или пък увлечени в планове за бъдните дни. Ако бе минал някой случаен странник, едва ли би видял или чул нещо — само би му се сторило, че зърва сиви каменни фигури, паметници на забравени неща, изгубени днес в тия ненаселени местности. Защото те не помръдваха и не разговаряха гласно, а се взираха в умовете си; само очите им потрепваха и лумваха с мислите, прелитащи помежду им.
Но накрая всичко бе казано и те отново се разделиха за малко — докато дойде време да изчезнат Трите Пръстена. Наметнал сивите си плащове, народът на Лориен препусна към планините и бързо се сля с камъни и сенки, а тия, които трябваше да продължат към Ломидол, стояха на хълма и гледаха, докато от прииждащата мъгла излетя ярък проблясък; не видяха нищо повече. Фродо разбра, че Галадриел е размахала пръстена си за сбогом. Сам извърна лице и въздъхна:
— Как бих искал да се върна в Лориен!
Най-сетне една вечер те прехвърлиха високите бърда и внезапно, както винаги изглеждаше за пътниците, излязоха на ръба на дълбоката долина Ломидол. Далече долу зърнаха лампите в дома на Елронд. Спуснаха се натам, пресякоха моста, стигнаха до вратата и целият дворец се изпълни със светлина и радост от завръщането на Елронд.
Най-напред, преди да похапнат, да се измият и дори преди да свалят плащовете, хобитите хукнаха да търсят Билбо. Откриха го самичък в малката му стаичка. Навсякъде се търкаляха хартии, писалки и моливи, но Билбо седеше на столче пред ярко пламтящо огънче. Изглеждаше престарял, но умиротворен и сънлив. Когато нахълтаха, той отвори очи и вдигна глава.
— Здрасти, здрасти! Значи се върнахте? Тъкмо утре имам рожден ден. Колко умно сте го измислили! Знаете ли, че навършвам сто двадесет и девет? А след година, живот и здраве, ще се изравня със Стария Тук. Ще ми се да го надмина, но тепърва ще видим.
След като отпразнуваха рождения ден на Билбо, четиримата хобити постояха в Ломидол още няколко дни и дълго седяха със стария си приятел, който вече почти не напускаше стаята си и излизаше само за обяд и вечеря. Спрямо трапезата все още бе точен като часовник и рядко пропускаше да се събуди навреме. Насядали край огнището, поред му разказваха всичко, което можеха да си припомнят за дългите пътешествия и приключения. Отначало той се преструваше, че записва, но често задрямваше, а когато се събуждаше, бързаше да каже: