Вещиците: Полунощ [bg]

Беше толкова тъжна. Събуждаше образа на дълбока древна гора през зимата. Неговото свирукане беше съвсем тихо, леко и почти несъзнателно. Беше чувала тази песен. Имаше смътен спомен, че я е слушала с Ели, която бе плакала на нея.

Облегна се на рамката на вратата и се загледа в огромното дърво. То бе осеяно с мънички светлинки, като звездички, и излъчваше омайния си горски аромат.

— О, ето я и моята спяща красавица — обади се Майкъл и я дари с една от своите безкрайно любящи и покровителствени усмивки, които преди я караха да се хвърля в прегръдките му. Но този път не помръдна. Гледаше го как слиза с бързи и леки движения по стълбата и тръгва към нея. — По-добре ли си, принцесо?

— Много е красиво — рече тя. — А песента е много тъжна. Обгърна кръста му и склони глава на рамото му, без да откъсва очи от дървото. — Свършил си страхотна работа.

— Да, но сега идва веселата част — каза той, целуна я леко по бузата и я поведе през стаята към малката маса до прозорците. Там имаше отворен кашон и Майкъл я подкани да погледне вътре.

— Боже, колко са красиви!

Тя извади едно бяло порцеланово ангелче с лека руменина по бузките и позлатени крилца. Имаше и великолепен Дядо Коледа, и мъничка китайска кукла, облечена в истинско червено кадифе.

— Колко са фини! Откъде са? — Извади златна ябълка и красива петолъчна звезда.

— Събирам ги от години. Започнах още в колежа. Нямах представа, че са предназначени точно за това дърво в точно тази стая. Ето, вече избра първата. Чаках те, исках да го направим заедно.