За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Пресягам се бавно и хващам червеното възелче. Подхвърлям го от длан на длан и вдигам поглед към тях. Опитвам се да изобразя нещо като усмивка на лицето си, но един Господ знае какво се е получило. Подхвърлям им „топката“ далеч зад тях и тълпата мигом се втурва натам, забравяйки и за мен, и за всичко друго на тоя свят.
– Кога ще се откажеш от тия глупости с боба и кокошата перушина? – пита невидимият змей зад гърба ми. – Никаква полза не можеш да имаш от тях. Загубили са всякаква сила отдавна, ако въобще са имали някаква сила някога.
– Навремето ми свършиха хубава работа – отговарям небрежно.
– Навремето… – ръмжи гадината, изразявайки крайно съмнение и възмущение. – Нито времето е същото, нито човекът.
– Знам.
Неприятно ми е да споря с него, но няма как да го разкарам. Първо, той е безкрайно по-силен от мен, може да ме убие с едно дихание или с едно перване на могъщата си лапа. А второ… Второ, без него няма да мога да намеря пресъхналите извори. Няма да има къде да отведа йевана, ако имам щастието да го открия и опитомя.
– Ангелина знаеше, че ще се стигне дотук. Излезе по-умна от всинца ни.
– Докъде се е стигнало? – заяждам се по навик аз. Последните двеста и кусур години това животно ми е дотегнало до смърт.
– Огледай се наоколо. Виж тези прашни улици, тези грозни домове. Тези смрадливи метални машини, които разнасят хора без цел и посока, тези озлобени и бездушни човеци. Всичко това е заради теб.
– Сигурно.
– Ти отрови изворите. Без тях секна цялата благодат на земята.
– Голяма благодат, няма що. За теб и за неколцината, които ти лижеха задника, сигурно е било благодат. Вероятно никога не си си правил труда да погледнеш в какви обори живееха хората, как умираха от глад и болести, как ги колеха като животни и как се продаваха един друг за няколко гроша. Благодат…
Иде ми да се изплюя в кутията за милостиня пред мен, но, разбира се, не го правя.
– Не очаквай да споря, Озарени. Аз направих своята грешка, ти направи твоята. Затова сме заедно сега, за да ги поправим.
– Да – отвръщам примирено с надеждата, че този разговор ще приключи. Водили сме го поне пет хиляди пъти досега.
– Още не разбирам – продължава напук съскащият глас край ушите ми. – Как Ангелина тогава те надхитри? Теб, най-хитрия и най-лукавия от всинца ни. Надхитри те със собствената ти хитрост.
– Защо не вземеш да млъкнеш? – тросвам му се. – Само ми разваляш чудесния следобед.
Той естествено не млъква, а продължава да боботи нещо язвително. Харесва му да ми се подиграва. Още не може да преживее това, че го победих, и ми натяква собствения ми провал. Не го съдя, той дори не е човек. Макар че страда от чисто човешки комплекси.
– Още я обичаш, нали? – пита внезапно, с почти човешки глас. Досега никога не е говорил така с мен.
– Да. Обичам я – признавам неочаквано за мен самия.
Змеят се засмива, отново с човешки глас, вместо с боботещите си гръмотевици.
– Високомерие! – отбелязва многозначително той. – Всички ние забравяме откъде сме тръгнали и какво представляваме. Магиите са станали наша втора природа и дори забравяме, че тези магии са всъщност най-обикновени чувства и умения, само че усилени до неочаквани висоти. Смелост, дързост, страх, омраза. Взор, усет. Любов.
– Сигурно – отвръщам вяло. Новата насока на разговора ми омръзна още по-бързо от предишната.
– Всеки овчар може да усеща природата около себе си. От един повей разбира кога ще вали и кога ще извие прашна вихрушка. От едно пробляване на овцата да разбере дали е болна или разгонена. От виенето на кучето – колко близо е вълкът. Но има хора с талант за това!
– Защо ми разказваш тия дивотии? – питам го направо.
– За да ти подскажа, че не ти трябват боб и кокоша перушина, за да откриеш йеван. Всъщност той е точно пред теб.
Повдигам поглед и се опитвам да фокусирам. Слънцето пече насреща ми и не осъзнавам веднага, че пред мен стои едно от хлапетата с ролерите и каските. Не мога да го видя, но усещам как ме разглежда с любопитство и интерес. А после то вероятно се навежда още напред, защото закрива слънцето и успявам да го разгледам.
Лицето ù е божествено хубаво. Бяло, с розови устни и ясни пъстри очи. Сиво-зелени, като морска вода. Изпод пластмасовата каска са изпаднали няколко кичурчета коса, която небрежно пада през лицето ù. Усмихва се. В усмивката ù има толкова нежност и топлота, че не оставя никакво съмнение. Йеван. Намерих го!