За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Тоягата свисти неудържимо, носи се към челото ù. Не разбирам защо още главата ù не е отскочила назад и кръвта ù не е плиснала навред. Може би още не съм съобразил всичко и докрай. Някой благосклонно ми дава още и още време, за да осъзная напълно колко тънко и подло съм бил употребен.
Е? Какво още има да разбера? Защо навлекът не я е усетил, че му крои гибел? Ами нали Ангелина е майстор, някак си е успяла да го заблуди. Питчици, билки, бели забрадки и фусти… Някак си… Не може да е вярно, знам, че не е вярно и не може да е това. Навлекът има пословично усещане за опасност и зли помисли, насочени по него. Дали Ангелина е наистина чак такъв майстор? Или в това има нещо друго?
Не успявам да обмисля всичко докрай. Времето потича нормално и тоягата докосва меката бяла кожа на челото ù. Виждам даже как леко потъва, още не е ударила черепа ù, главата ù още не е отскочила назад. Точно в този миг Ангелина отваря едното си око, както се е навела над Искрен, и ме поглежда през ресниците на миглите си. Само едното око, дясното. Зеницата ù се разширява, уголемява се неимоверно и скрива първо гората, после и целия свят. Падам в тази пъстра сиво-зелена бездна и това падане няма нито посока, нито край. Времето спира, този път – съвсем.
– Кажи ми, либе, какво ти на сърце тежи, та така скочи връз мене? Що те обиди и жегна?
– Не ми говори с тоя архаичен език, Ангелино, няма да ме размекнеш. Сама знаеш що стори, не ми се прави на света вода ненапита.
– Какво искаш от мен, Зайрян? Защо дойде тук?
– Защо съм дошъл? Ти направи така, че да дойда. Дойдох, защото не ми се живее повече.
– Нищо не съм ти направила. Ти дойде сам.
– Опитваш се да лъжеш мен. Това е глупаво, сестро ми Ангелино.
– Така е, любов моя. Би било глупаво да те лъжа.
– Не ме наричай така! Кажи ми защо го направи! Защо ме предаде и погуби? Само това ми кажи.
– Не мога да ти кажа, либе. Не мога да ти кажа нещо, което не е истина. Не съм ти сторвала нищо, не съм те предавала. Всъщност много се надявам на теб да довършиш това, което аз захванах. Веднъж го направи заради себе си, заради собствената си сила и живот. Направи го сега заради мен. Ако все още ме обичаш и искаш.
– Не разбирам. Навлекът е до мен и спира умението ми да предусещам и разбирам. Ти ми направи любовна магия и ме накара…
– Нищо не съм ти направила, не разбираш ли! Ти изнамери навлека, после го прикътка и го използва за своите си цели. Направи го само с хитрост, без нито една магия дори. Аз постъпих като теб. Реших, че и аз мога да опитам, за благото на всинца ни!
– Ти сложи билки в котлето с варения боб! Омайничета…
– Нищо не съм ти слагала. Просто ти сготвих вкусно, а после се любихме. Ти реши, че съм те омаяла, аз просто те оставих да си мислиш така.
– …после сложи омайни билки в хляба и го даде на навлека!
– Не съм слагала нищо. Повярвай ми. Докато живееше при мен, понаучих това-онова за него, знаех, че обича бяла питка точно както майка му я меси.
– Ти го приласка! А после ме накара да ревнувам като прост селяк, на когото са задигнали невестата. За да дойда тук и да го убия!
(Някъде, отвъд немислимите граници на бездната, в която пропада Зайрян, Ангелина се засмива високо и ясно.)
– Дошъл си къде, любов моя? Погледни се! През моите очи се погледни, не през твоите, заслепени от ярост и бяс.
(За миг черната пелена пред очите на Зайрян се разнася и вижда себе си. Паднал на колене, в ръката си все още държи безсмисленото парче дърво, с което е възнамерявал да удря и отмъщава някому. На десетина крачки от него черният жребец пристъпва от крак на крак, усеща, че му предстои дълъг път, няма търпение да поеме по него, и не разбира защо още се мотаят в приказки. Върху него е Искрен, навлекът, с една ръка държи юздите, а с другата е прегърнал Ангелина, която седи в скута му. И двамата са вперили неразбиращи погледи в него, но няма омраза, няма заплаха. Само съжаление и снизхождение към него, към Зайрян, към великия маг, паднал толкова ниско…)
– Защо, защо го направи? – пита сломен Зайрян. Вече не се надява да му отговорят, просто го повтаря от безсилие и обида.
– Отказваш да разбереш, мили мой. Направих го заради теб, заради мен и заради всички ни. Ти унищожи изворите. Направи го, за да се разправиш със змея и Варвара, но не си даваш сметка колко още неща ще повехнат и изчезнат заедно с тях. Хората ще станат силни, ще преобразят този свят и ще го направят непоносимо грозен и уродлив. Тази земя има нужда от лек, не от отрова. Все някой трябваше да обуздае отприщената стихия. Да спре навлека. Да го спре да бълва отрова.