Слънцето на Бреда

Беше го казал тъй, сякаш произнасяше име на жена. Капитан Алатристе го разбираше добре. Макар да не го разгласяваше така разпалено като Гароте, той също имаше своите италиански спомени, които в един окоп във Фландрия изглеждат още по-сладки, ако това е възможно. Подобно на всички ветерани, сражавали се там, той също тъгуваше за онази земя. Или може би това, за което наистина тъгуваше, беше младостта под синьото и безбрежно небе на Средиземноморието. На двадесет и седем години, получил отпускно свидетелство от легиона си, след озаптяването на разбунтувалите се покръстени мюсюлмани във Валенсия, той се беше записал в легиона на Неапол и се бе сражавал срещу турци, бербери и венецианци. Бе кръстосвал островите в Адриатическо море с капитан Контрерас, очите му бяха видели как гори ескадрата на неверниците при Ла Голета на галерите на Санта Крус, а също и как се къпят в испанска кръв зловещите плитчини при Лас Керкенес. От последното място си беше тръгнал, влачейки със сетни сили младия и тежко ранен Алваро де ла Марка, бъдещия граф Де Гуадалмедина. В онези млади години ударите на съдбата и прелестите на Италия се бяха редували с немалко опасности и премеждия. В крайна сметка обаче нищо не бе успяло да вгорчи сладкия спомен за лозята по полегатите склонове на Везувий, за другарите, музиката, виното в кръчмата на Чорильо и красивите жени. За зло или добро, през тринадесета година неговата галера бе пленена в устието на Босфора, провлака при Константинопол, и половината от хората бяха съсечени и повалени от турските стрели под самите корабни платна. Той самият, ранен в крака, се видя свободен, едва когато корабът, в който го караха като пленник, бе превзет на свой ред. Две години по-късно, през петнадесетото лето на този век и току-що навършил Христова възраст, Алатристе беше един от хиляда и седемстотинте испанци и италианци, които с флота от пет плавателни съда опустошаваха в продължение на четири месеца бреговете на Леванта25, а после се прибраха в Неапол с богата плячка. Там за пореден път колелото на съдбата се завъртя надолу. Една жена със смугла кожа, наполовина италианка, наполовина испанка, с черни коси и големи очи, от тия, които казват, че умират от страх при вида на мишка, но се радват да срещнат половин взвод стрелци, беше започнала с молба да й купи сливи от Генуа, после златна верижка и за десерт — копринени дрехи. Накрая, както обикновено става, измъкна и последния му грош. Сетне приключението придоби привкус на комедия от Лопе, включително с посещение в неподходящ час и натъкване на непознат по риза там, където не би трябвало да го има. Неубедително звучаха оправданията на хубавелката, която безсрамно наричаше непознатия свой братовчед, макар по-скоро да ставаше дума не за от братовчед, а просто за побратим в леглото. Освен това Диего Алатристе не беше на такива години, че да се остави да го баламосват. Тъй че след като беляза мимоходом с една резка бузата на жената, принуди предполагаемия братовчед да се бие без долни гащи, което урони мъжествеността му при заемане на позиция и всичко завърши с две педи желязо между гърдите и гърба на натрапника. А Диего Алатристе трябваше да си плюе на петите, преди да са го тикнали в затвора. Предпазната мярка се състоеше в това да отплава скоропостижно за Испания с помощта на един стар познат, вече споменавания от мен Алонсо де Контрерас. Когато бяха още хлапаци на една и съща възраст, тринадесет години, Алатристе беше поел с Контрерас за Фландрия под знамената на принц Алберто.