Портрет в сепия [bg]

Битката за Лима завърши в шест вечерта. През следващите дни, когато стана възможно да се преброят загиналите и ранените, стана ясно, че двайсет процента от войниците и от двете страни бяха загубили живота си в онези часове. Мнозина още щяха да намерят смъртта вследствие на инфектирани рани. Пригодиха набързо лазарети в едно училище и в палатки, пръснати в околността. Вятърът разнасяше миризмата на разложение на километри разстояние. Изтощени до краен предел, лекарите и фелдшерите преглеждаха новопристигащите, доколкото силите им позволяваха, но имаше над две хиляди и петстотин ранени в чилийските редици и най-малко седем хиляди от перуанските части. Струпваха ранените по коридорите и на двора, като ги оставяха да лежат направо на земята, докато дойдеше редът им. Най-тежките случаи минаваха първи, но понеже Северо дел Валие още не бе изпаднал в агония въпреки огромната загуба на сила, кръв и надежда, хората с носилките на няколко пъти го отминаваха, за да занесат други преди него. Същият войник, който го бе довлякъл на рамо до болницата, разряза ботуша му с ножа си, свали мократа му от пот риза и с нея пригоди своеобразен тампон за раненото ходило, защото не се намираха под ръка нито бинтове, нито лекарства, нито фенол за дезинфекция, нито опиум, нито хлороформ — всичко се бе изчерпало или затрило в суматохата на боя. „Разхлабвайте от време на време превръзката, за да не гангреняса кракът, лейтенанте“, посъветва го войникът. На раздяла му пожела късмет и му подари най-ценните си притежания: пакет тютюн и манерката с остатъка ракия. Северо дел Валие така и не разбра колко време прекара в онзи двор — може би един ден или пък два. Когато най-сетне го взеха, за да го занесат при доктора, беше в несвяст и обезводнен, но като го размърдаха, болката бе толкова силна, че начаса дойде в съзнание и силно изохка. „Потърпете, лейтенанте, най-страшното тепърва предстои“, рече един от тези, които го носеха. Озова се в голяма зала с посипан с пясък под, където от време на време няколко ординареца изсипваха още кофи пясък, за да попие кръвта, и пак в същите кофи отнасяха ампутираните крайници, за да ги изгорят навън на огромна клада, която изпълваше долината с мирис на изгоряло месо. Върху четири дървени маси, покрити с метални плоскости, се извършваха операциите на злочестите войници; на земята се виждаха съдини с обагрена в кръв вода, където изплакваха струпаните парцали, съдрани на ленти за превръзки — всичко бе покрито с мръсотия, пясък и стърготини. На една странична маса бяха разпръснати инструменти като за мъчение — клещи, ножици, триони, игли, — изцапани със засъхнала кръв. Виковете на оперираните отекваха наоколо и бе невъзможно да се диша от мириса на разлагаща се плът, повръщано и изпражнения. Лекарят се оказа преселник от Балканите, който излъчваше твърдостта, увереността и бързината на опитен хирург. Не се бе бръснал от два дни, очите му бяха зачервени от умора и беше препасал дебела кожена престилка, опръскана с прясна кръв. Той махна набързо скалъпената превръзка от крака на Северо и от пръв поглед установи, че има инфекция и взе решение за ампутация. Безсъмнено през тези дни бе отрязал много крайници, тъй като не трепна.