Черният флаг [bg]

Събудих се на долната палуба на голям галеон — галеон, който, изглежда, превозваше хора. Железни вериги опасваха краката ми — тежки окови се валяха по цялата палуба, някои празни, други — не.

Недалеч различавах тела в сумрака. Навярно дузина или повече, оковани като мен, ала в какво състояние, се затруднявах да преценя, съдейки по стоновете и ропота, които чувах. В отсрещния край на палубата бяха натрупани вещите на пленниците — дрехи, ботуши, шапки, кожени колани, раници и сандъци. Стори ми се, че виждах сред тях робата ми — мръсна и окървавена от нощта в имението на губернатора.

Описах ви особената миризма на трюмовете. Помните ли? Е, тук миришеше съвсем различно. На отчаяние. На страх.

— Яжте бързо — нареди глас и с глухо тупване пред босите ми крака се появи дървена купа.

После кожените ботуши на войника се отдалечиха, от капандурата, отвеждаща към горната палуба, нахлу светлина и войникът се заизкачва по въжената стълба. В купата имаше суха бисквита и купчинка овесена каша. Недалеч от мен седеше чернокож мъж и също се взираше подозрително в храната.

— Гладен ли си? — попитах го.

Той не отговори, не се пресегна към храната. Улови оковите, пристегнали краката му, и ги раздвижи много внимателно и съсредоточено. Отначало си рекох, че си губи времето, ала пръстите му се спираха — плъзгаха се между краката и железните обръчи. Той ме погледна и макар да не продума, ми се стори, че зървам болка в тях. Ръцете му се вдигнаха към устата и за момент той заприлича на миеща се котка. После обаче бръкна в овесената каша, смеси я със слюнка и намаза краката си и оковите. Сега разбрах какво прави. Наблюдавах го с възхищение и надежда как упорито маже крака си с хлъзгавата смес, докато накрая реши, че е време. Погледна ме, смълча окуражителния ми възглас, преди да изскочи от устата ми, и завъртя и дръпна едновременно. Щеше да извика от болка, ако не бе съсредоточен до краен предел да не издава нито звук. Освободеният му крак бе покрит с гнусен слой кръв, слюнка и овесена каша. Ала беше свободен. А бездруго и двамата не искахме да ядем овесената каша.

Той погледна към въжената стълба и капандурата и двамата замръзнахме, защото ни се стори, че чуваме наближаващ страж. После чернокожият се залови с втория крак и не след дълго освободи и него. Отметнал глава назад, се вслуша в стъпките над нас, които сякаш се насочиха към капандурата, но слава богу, се отдалечиха отново.