Черният флаг [bg]
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 9789543892808
- Переводчик: Емилия Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черният флаг [bg]». Краткое содержание книги:
„Някога воювах в името на краля. Подчинявах се на хора с власт и богатство. Сега не служа на никого. Верен съм единствено на екипажа си. Заедно ще си върнем това, което по право ни принадлежи. С кръв и стомана ще се изправим пред могъщите. Капитаните ще проклинат флага ни, кралете ще се страхуват от него. Докато империите произвеждат богатства, ние ще сме там, за да ги обезкървим!“ Едуард Кенуей
Дишах на пресекулки. Изплюх кръвта, събрала се в устата ми, когато Торес и Дюкас се надвесиха над мен като лекари, преглеждащи пациент, французинът ме улови за ръката — не за да ми премери пулса, както отначало си помислих, а за да разкопчае сръчно скритото острие и да го захвърли настрани. Торес ме погледна и аз се почудих дали разочарованието му е искрено, или е театър. Той хвана другата ми ръка, свали тамплиерския пръстен и го прибра в джоба си.
— Как е истинското ти име, мошенико? — попита ме.
Позволиха ми да седна — разоръжен, не представлявах заплаха.
— Капитан… Трън-в-Задника.
Изплюх се пак — този път близо до обувката на Дюкас, и той ме погледна, оголил зъби.
— Мръсен селяк.
Посегна да ме удари, но Торес го спря. Оглеждаше телата, валящи се в двора, сякаш се опитва да прецени положението.
— Къде е Мъдреца? — попита. — Ти ли го освободи?
— Не, колкото и да ми се искаше — проломотих.
Мъдреца бе спасен или от приятелите си асасини, или беше офейкал сам. Все едно, и в двата случая бе изчезнал — невредим и запазил тайната, необходима на всички ни: местонахождението на Обсерваторията. Среднощният ми излет се оказа безсмислен.
Торес ме погледна и явно съзря истината в очите ми. Беше тамплиер и следователно — мой враг, ала нещо у стареца ми харесваше или поне ми вдъхваше уважение. Навярно и той видя нещо у мен и почувства, че не сме толкова различни. Знам със сигурност, че ако решението зависеше от Дюкас, червата ми щяха да се разпилеят тутакси върху пръстта. Торес обаче даде знак на хората си.
— Отведете го на пристанището. Изпратете го в Севиля с флотилията с трофеите.
— В Севиля ли? — учуди се Дюкас.
— Да — отвърна Торес.
— Защо да не го разпитаме ние? — попита Дюкас с жестока усмивка. — За мен ще бъде удоволствие.
— Точно затова предпочитам да възложа задачата на колегите ни в Испания — отсече Торес. — Не възразяваш, нали, Жулиен?
Макар и зашеметен от болката, долових раздразнението в гласа на французина.
— Не, мосю.
Все пак си достави удоволствието да ме срита в гърдите и да ми извади въздуха.
32.
Събудих се на долната палуба на голям галеон — галеон, който, изглежда, превозваше хора. Железни вериги опасваха краката ми — тежки окови се валяха по цялата палуба, някои празни, други — не.
Недалеч различавах тела в сумрака. Навярно дузина или повече, оковани като мен, ала в какво състояние, се затруднявах да преценя, съдейки по стоновете и ропота, които чувах. В отсрещния край на палубата бяха натрупани вещите на пленниците — дрехи, ботуши, шапки, кожени колани, раници и сандъци. Стори ми се, че виждах сред тях робата ми — мръсна и окървавена от нощта в имението на губернатора.
Описах ви особената миризма на трюмовете. Помните ли? Е, тук миришеше съвсем различно. На отчаяние. На страх.
— Яжте бързо — нареди глас и с глухо тупване пред босите ми крака се появи дървена купа.
После кожените ботуши на войника се отдалечиха, от капандурата, отвеждаща към горната палуба, нахлу светлина и войникът се заизкачва по въжената стълба. В купата имаше суха бисквита и купчинка овесена каша. Недалеч от мен седеше чернокож мъж и също се взираше подозрително в храната.
— Гладен ли си? — попитах го.
Той не отговори, не се пресегна към храната. Улови оковите, пристегнали краката му, и ги раздвижи много внимателно и съсредоточено. Отначало си рекох, че си губи времето, ала пръстите му се спираха — плъзгаха се между краката и железните обръчи. Той ме погледна и макар да не продума, ми се стори, че зървам болка в тях. Ръцете му се вдигнаха към устата и за момент той заприлича на миеща се котка. После обаче бръкна в овесената каша, смеси я със слюнка и намаза краката си и оковите. Сега разбрах какво прави. Наблюдавах го с възхищение и надежда как упорито маже крака си с хлъзгавата смес, докато накрая реши, че е време. Погледна ме, смълча окуражителния ми възглас, преди да изскочи от устата ми, и завъртя и дръпна едновременно. Щеше да извика от болка, ако не бе съсредоточен до краен предел да не издава нито звук. Освободеният му крак бе покрит с гнусен слой кръв, слюнка и овесена каша. Ала беше свободен. А бездруго и двамата не искахме да ядем овесената каша.
Той погледна към въжената стълба и капандурата и двамата замръзнахме, защото ни се стори, че чуваме наближаващ страж. После чернокожият се залови с втория крак и не след дълго освободи и него. Отметнал глава назад, се вслуша в стъпките над нас, които сякаш се насочиха към капандурата, но слава богу, се отдалечиха отново.