Ловът [bg]

— Заради тръпката. Не, заради нещо повече. — Замълчавам замислено. — За да се забави ловът. Защото това са последните хепъри, които съществуват. Би било жалко да бъдат погълнати и превърнати в напълно изчезнал вид за секунди. Хрус-хрус, и вече ги няма след лудешки светкавичния пир. Ще съсипе ентусиазма. Не, по-добре да се извлече всичко от преживяването, хепърите да се убиват бавно, не наведнъж, а по ред. Една глава, разтегната в три. — Едва се удържам да не сбърча вежди. — Но това е възможно само ако ловът стане по-бавен, като се въоръжат хепърите. Така ще стане по-драматично, по-вълнуващо, наградата за победителя ще е по-голяма. Последната глава ще бъде невероятна. Напрегнато развитие до самия финал, когато победителят изпива последните капки хепърска кръв. Спускат се в гърлото му… и потъват в забвение. — Поглеждам Ашли Джун, а после и директора, най-сетне съм разбрал. — Всичко е заради книгата. Заради владетеля.

Директорът ме гледа истински изненадан, очите му са ококорени, устата отворена и отпусната. После отмята глава напред и назад и от рязкото движение вратът му пука.

— Браво — хвали ме. — Вие наистина се оказахте голяма изненада.

Вратът му изпуква още веднъж, щракването на костите му отеква в библиотеката.

Замълчава: очите му изведнъж се смаляват и потъмняват от силна неприязън.

— И ето че отново стигаме до вас. Това, което не мога да си обясня. Как се вписвате в ситуацията? И защо нарежданията, които получих преди няколко минути, отново се отнасят до вас?

— Какви нареждания, господине?

— Защо Дворецът толкова се интересува от вас? — пита, без да обръща внимание на моя въпрос. — Изясних си всичко останало. — От погледа му изчезва и последната капчица светлина. На мястото на очите му има само остриета от мрак, които ме пронизват, усещам как се забиват в ирисите ми.

— Не знам.

— Това е лъжа — отсича той и прокарва по ръката си опакото на пръстите си, сякаш милва плешиво коте. — Кажете ми. Веднага. Обяснете какво става. От двореца се мислят за много умни с нарежданията си, въобразяват си, че могат да ме държат в неведение. Постоянно идват нови нареждания и се налагат промени в лова. Искат да съм постоянно на нокти и в неяснота. Но аз си имам начини да узная. — Думите се сипят от устата му като ледени шушулки в тъмен каньон. — Ще приложа и сила, ако е необходимо.

Пръстите ми, отпуснати край тялото, започват да треперят. Притискам ги към крака си.

— Аз не…

— Казвайте! — Гласът му се отеква между стените. Ехото от думите му се разнася по целия етаж, виждам растящия гняв в очите му. Надига се към мен…

— Аз знам защо — прошепва неочаквано Ашли Джун.

Директорът спира. Всички се обръщат към нея.