Евърлес [bg]

Ушите ми звънят от възцарилото се мълчание, което се нарушава, когато дочувам Роан да реди низ от тихи проклятия — такива, които слугите използват. Едва не прихвам в смях. Вместо това изпускам неспокойна въздишка и той се извръща към мен, а челото му е набръчкано от притеснение.

— Съжалявам, че трябваше да станеш свидетелка това — казва той, а гласът му пак е мек и топъл. — Брат ми е… нали знаеш, виждала си го. — Той се приближава и поставя нежно ръка на рамото ми. — Хайде! Отменям заповедите на Лиъм. Ще те измъкнем оттук.

Благодарна и безмълвна, следвам Роан на излизане от мазето. Тревожността в гърдите ми намалява, колкото по-надалеч отиваме от него и от непреодолимата миризма на мава, както и когато забелязваме как ярката светлина на кухнята нараства пред нас.

Приготвям се да понеса странните погледи, отправени към мен от другите слуги, но Роан неочаквано спира в основата на стълбите и се обръща към мен.

Аз също спирам, сякаш тялото ми е естествено ехо на неговото.

— Съжалявам, че причиних конфликт между теб и брат ти — казвам аз.

— Съжалявам, че Лиъм те е разстроил. Затова дойдох — изрича припряно Роан.

Примигвам, надявайки се да не види в мрака, че се изчервявам. Усещам как по дланите ми избива пот.

— Ина все още иска да се запознае с теб — добавя той. — Но явно първо ще трябва да се освежиш. Ако побързаш, няма да пропуснеш пробата й.

Кимвам отривисто… в синхрон с пулса ми. В мислите ми се разрояват възможности. Това може да е най-удачният ми шанс да се приближа до Кралицата, преди да се върне в двореца. Не бива да се провалям днес.

Ала след това спирам.

— Чакай. Проба ли?

— Лейди Голд ще пробва сватбената си рокля днес.

Нейната сватбена рокля. За сватбата й с Роан, човека, който стои пред мен точно сега. Човекът, който задържа погледа ми за миг по-дълго, а някаква лека усмивка подръпва устните му.

Напук на петната по дрехите ми, разправията с Лиъм и ужасните ми, схванати пръсти, се чувствам забелязана по начин, по който почти не се бях усещала от пристигането си в Евърлес. Едно странно чувство разцъфва в мен, като че седя на ръба на извисяваща се, заострена скала, взряна в синьо-зеленото море, което съм виждала само в книгите, а вълните му се плискат красиви и безкрайни и — от тази височина — смъртоносни.