Евърлес [bg]

— Защо ме наказвате? — искам той да го признае, да го изрече. Лиъм Гърлинг се разделя с информацията така, както семейството му се разделя с кръвното желязо: скъпернически.

— Ти наруши едно от правилата в имението — пояснява той. — Можеше да е още по-лошо.

Но това е лъжа. Знам, че е така. „Приказката за Елиса Пътешественичката“, любимата ми детска книга. Той си я спомняше, спомняше си мен. Омразата му към мен бе горяла през всичките тези години също толкова ярко, колкото и моята към него — точно както каза татко — въпреки че не мога да си представя защо. За човек с неговото положение аз съм нищо. Просто още едно момиче от Евърлес.

— Защо си тук, Джулс? — пита той сега, а тъмнината в очите му някак става още по-дълбока. Това ме обезсърчава малко… начинът, по който мога да потъна в тези очи, сякаш сред гъстата кал в сърцето на гората — притаена и бездънна, в която неусетно можеш да залепнеш завинаги, докато не умреш от глад.

— За да спечеля време.

— Къде е баща ти? Питър, нали?

Мигом се изправям, стисвам юмруци, а плодовете мава се изсипват от скута ми на пода.

— Ти знаеш и неговото име, копеле! — изсъсквам аз. Наясно съм, че си играе с мен, примамвайки ме към стръвта като животно, но това няма значение, макар че някакъв глас в главата ми крещи да внимавам. Да спра. Никога не забрави когото и да било от нас. Никога не ни позволи да преживеем нещастието, което беше… по твоя вина — искам да кажа аз, но преглъщам думите, изведнъж обзета наново от страх. — Защо не си намериш друго място, където да проявяваш жестокостта си?

— Внимавай! — казва меко Лиъм. — Това е моят дом.

— Беше и мой. Преди да ни прогониш — сега знам, че си спомня този факт, както и инцидента в ковачницата. Знам го с далеч по-голяма сигурност от всичко друго, което съм научила, откакто пристигнах в имението на Гърлинг… дори и той да не си го признава.

Но дали знае, че баща ми е мъртъв?

— Джулс, слушай — започва той.

— Не! Просто ме остави на мира, Лиъм, моля те! — Хладнокръвието ми се изпарява, когато си мисля за татко, за това колко ми е нужен и колко искам все още да е тук с мен. Сълзи от гняв пробождаш очите ми. — Защо ме мразиш толкова много?

Той не отвръща. Поема си дъх и преди някой от двама ни да заговори, по коридора отекват нечии стъпки, които се приближават.

Отмествам се от Лиъм и притискам опакото на ръката си върху очите си, докато опасността да се разплача се размине. Лиъм се обръща с лице към вратата.

Там стои Роан. Очите му се разширяват, щом зърва по-големия си брат.

— Лиъм? — сетне погледът му се плъзва покрай Лиъм към мен. — Джулс? Питах за теб. Какво… какво се случва?

— Нищо — казва Лиъм, ала прекалено късно. Дори когато говори на собствения си брат, гласът му е студен и сдържан. — Стражата на Кралицата поиска повече боя от мава за оръжията си. Запасите им бяха изчерпани при нападението срещу каретата на Нейно величество. Затова наредих на някого да обели плодове.