Скрутатор [bg]

Гирил го пренасяше през множество тунели, ругаейки и сумтейки. Следваха я все повече лиринкси, които се затрудняваха да потискат ужаса си. В проходите бе избухнал пожар и те не можеха да открият изход. Но не това бе източникът на най-големия им страх. Гилаелит бе научил достатъчно от езика им, за да разбере, че те очакват нестабилната възлова точка да избухне всеки момент.

Достигнаха дъното на яма със стръмни стени. Там лиринксите изградиха жива кула, по която Гирил се покатери, понесла сандък с реликви, привързан на гърдите ѝ, и със самия Гилаелит под мишница, свит като пародия на зародиш. Миризмата на потта ѝ бе особено силна.

По време на изкачването фантомният кристал долови яростни изменения в полето, които се врязаха в предния мозък на тетрарха. Гирил промърмори нещо.

— Какво? — дрезгаво попита той, но тя не отговори. През открехнатия си клепач Гилаелит можеше да види, че наоколо е мрачно. Студът все още го измъчваше. Отвъд стените битката все още беснееше — доказателство за това бяха стенанията на ранените, ударите на оръжия в люспи, тътенът на катапултни снаряди, врязващи се в стената и земята. На много места проблясваха огньове.

Тя се изкатери от ямата и пое, без да поглежда, за да види дали останалите я следват. Гилаелит предположи, че те са се пожертвали, за да спасят матриарха си. Или съкровището.

— Торгнадрът ще се самоунищожи — каза тя, най-сетне отговаряйки на въпроса му. — Как ли човеците са успели да се промъкнат до него? Изглежда съм подценила коварството им.

В далечината повърхността на земята се изви в купол, от който избликна огнен фонтан. Гилаелит не бе в състояние да се чувства застрашен. Можеше единствено да забележи красотата на явлението.

Матриархът тичаше с все сили — значително по-бързо от достижимия за човек бяг. На няколко пъти Гирил размахваше криле и подскачаше във въздуха, но винаги се приземяваше тежко и продължаваше да тича. Полето бе прекалено слабо, за да може тя да се издигне с такава тежест, а Гилаелит бе едър.

Той се чувстваше все по-зле. Или вътрешностите му бяха пострадали сериозно, или изпаренията го бяха отровили. Във всеки случай тетрархът бе сигурен, че му предстои да умре. Никога нямаше да разгадае огромния пъзел и да постигне истинско разбиране за земята. Животът му бе похабен. С изненада Гилаелит установи, че изпитва нарастващо разкаяние за всичко, което бе сторил и което бе пропуснал в сляпото преследване на целта си. Особено съжаляваше за Тиан.

Стомахът му се сгърчи и тетрархът повърна върху бедрото на Гирил. Тя се обърса в движение. Скоро след това, докато женската изкатерваше южната стена, небето избухна в огнена колона, която Гилаелит можеше да види и със затворени очи. Нова болка плъзна по фибрите на тялото му. С угасването си пламъкът отнесе последните излъчвания на полето. Тетрархът усети скъсването на етерната нишка, която амплиметът на Тиан бе прокарал към него. Фантомният кристал се пръсна на късчета, чиито искрици породиха истинска болка. Сега Гилаелит бе наистина безпомощен. Но това нямаше значение. Нищо нямаше значение — това бе краят.

Зората на новия ден настъпи, но не прогони студа, впил се в Гилаелит от момента на онова заклинание — мразът ставаше дори по-настойчив. Сетивата му усещаха единствено полюляването на движението. С течение на времето и този усет също се изгуби, за да остави пълна празнота.

На два пъти Гилаелит дойде на себе си в достатъчна степен, за да установи, че Гирил все още тича (в първия път) и че тя тихо разговаря с неколцина други лиринкси (във втория). Тетрархът все още се чувстваше прекалено слаб, за да отвори очи. Изглежда лиринксите обсъждаха разрушаването на възловата точка. Как би изглеждало подобно явление? Какво би могло да го предизвика? И какво би станало със съдържащите се в него енергии? Надали биха изчезнали безследно.

Той чувстваше, че тук трябва да бъде извлечено заключение, само че бе прекалено замаян, за да мисли.

Дните и нощите минаваха, изпълнени с бяг, бързи срещи в сенчести пещери или мрачни гори, подтиквания към бързане. Имаше и други дела, обсъждани по-далеч от Гилаелит, но със същата настойчивост. Тетрархът бе целен с отвари и хранен от някакъв лиринкс, който изстискваше мазна каша в устата му. Сетивата на Гилаелит бяха прекалено безчувствени, за да позволят долавяне на вкуса, но впоследствие той винаги се чувстваше по-добре.