Тропика на Козирога

Така отминават мигове, същни мигове време без пространство, когато аз знам всичко и, знаейки всичко, се срутвам под свода на безкористния сън.

Между тези моменти, в пролуките на съня, животът напразно се мъчи да се изгради, но ешафодът на безумната градска логика не става за подпора. Като индивидуалност, като същество от плът и кръв, аз всеки ден съм уравняван, за да се построи безплътният, безкръвен град, чието съвършенство е сборът от цялата логика и смърт към съня. Боря се срещу океанска смърт, в която моята смърт е просто капка изпаряваща се вода. За да въздигна собствения си индивидуален живот само частица от сантиметъра над това вонящо море от смърт, трябва да имам вяра по-голяма от Христовата, мъдрост по-дълбока от тази на най-великия пророк. Трябва да притежавам способността и търпението да формулирам това, което не се съдържа в езика на нашето време, защото в момента разбираемото е безсмислено. Очите ми са непотребни, защото те отразяват образа само на познатото. Цялото ми тяло трябва да стане несекващ лъч светлина, който лети все по-бързо и по-бързо, не спира ни за миг, не се извръща назад, не отслабва. Градът расте като злокачествен тумор. Аз трябва да раста като слънце. Градът забива зъби все по-навътре и по-навътре в месото. Лакома бяла въшка, която евентуално ще умре от изтощение. Аз ще уморя от глад бялата въшка, която ме яде. Ще умра като град, за да стана отново човек. Следователно запушвам уши, затварям очи и уста.

Преди отново да стана човек, вероятно ще посъществувам известно време като парк, някакъв природен парк, в кой то хората ще ходят да си почиват, да прекарват свободното си време. Това, което казват или правят, няма да е от особено значение, защото те ще донесат само умората си, досадата, безнадеждността. Аз ще бъда буфер между бялата въшка и червените кръвни телца. Аз ще бъда вентилатор, разпръскващ отровите, насъбрани чрез усилието да се направи съвършено неподатливо на усъвършенстване. Ще бъда законът и редът, както съществува в природата, както е проектиран в съня. Ще бъда дивият парк сред кошмара на съвършенството, спокойният, непробуден сън сред неистовата дейност, случайният удар върху бялата билярдна маса на логиката, няма да знам нито как да плача, нито как да негодувам, но винаги ще бъда там в абсолютно мълчание, за да получавам и възстановявам. Няма да говоря нищо, докато не дойде време отново да стана човек. Няма да правя никакво усилие да запазвам, никакво усилие да руша. Няма да съдя, няма да критикувам. Онези, на които всичко им омръзне, ще идват при мен да мислят и медитират. Онези другите, на които не им е омръзнало, ще умрат както са живели, в хаос и отчаяние, невежи за истината на изкуплението. Ако някой ми каже, сега нямам време, чакаме една пичка, няма да отговоря. Дори ако назрява революция, пак няма да отговоря. Винаги някъде наблизо зад ъгъла ще има пичка или революция, но майката, която ме е родила, е завила зад ъгъла и не е отговорила, накрая само се е обърнала с хастара навън и отговорът съм аз.