Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— Може би защото някой най-сетне попита има ли смисъл да ги правим петдесет и девет хиляди.
— И все пак… бяхте платили твърде скъпа цена. Как можахте да хвърлите всичко на вятъра?
— Все още се мъчим да си отговорим на този въпрос. Мисля, че знаеш това.
— Отговорът е важен.
— За теб може би. За повечето от нас войната свърши преди трийсет години. Мъртвите са погребани и оплакани, оцелелите им издигнаха паметник. — Помълчах и добавих: — За повечето американци това е кратка и объркана глава от един дълъг учебник по история.
— Наивен отговор.
— Добре. Аз съм си наивен.
Тя остави вилицата и ме изгледа втренчено.
— Не си. Познавам те само от един ден, но… ти си по-умен и проницателен, отколкото искаш да изглеждаш.
— Яж си рибата.
Биан се усмихна.
— Хей, не съм казала, че си деликатен.
Тя ми допи бирата. Отворих втората кутия.
— Аз стоях от другата страна на това решение — каза Биан. — Баща ми плати с живота си. Майка ми едва оцеля. Огледай се — виж какво бъдеще получи.
— Щастлива ли е?
Биан повтори въпроса ми, после сякаш задълго се замисли над него.
— Отвори виетнамски ресторант и след почти три десетилетия едва-едва говори английски. Какво ти подсказва това?
— Че не иска да умре тук.
— Копнее за своя народ. Сестра й управлява едно сиропиталище край град Хо Ши Мин. Ние с майка ми й пращаме всеки цент, който можем да отделим. Това момче, кухненският помощник… то е от там.
— Огорчена ли си?
— Аз… не. От щастливите имигранти съм. Свикнах с Америка и тя ме прие. — Явно не й се говореше повече, защото пак смени темата и попита: — Ами Ирак? Може ли историята да се повтори?
— Защо да се повтаря?
— Има очевидни прилики… исторически аналогии.
Посегнах и взех бирата си от ръката й.
— Всяка война е различна. Приличат си само по едно: всичките са гадни и загиват добри хора.
— Прекалено опростяваш.
— Не и ако сред мъртвите си ти или някой твой близък.
— Знаеш какво имам предвид. Много хора вярват, че сме нахлули в Ирак с измислен повод, че правителството е лъгало, че войната трае твърде дълго и даваме много жертви… явно нещата не се развиват според очакванията. Обещаваха кратка и проста война. Тя се оказа сложна и кървава. Прилича на Виетнам, нали?
— Онова беше тогава, а това е сега. Бяха други времена, друг свят, друга Америка. Страната воюваше сама със себе си — негри срещу бели, млади срещу стари, закостенелият ред срещу новото. Една гадна война в чужбина просто ни дойде в повече.
— Ами ако открием, че Клиф Даниълс е направил нещо наистина лошо? Нещо наистина глупаво?
— Например?
— Нямам представа. Но погледни в какво е бил замесен. Както сам спомена преди малко, виж какво и с кого е работил. — Тя отново взе бирата ми и я пресуши. Върна ми празната кутия. — Този случай много ме изнервя.
— Този случай изнервя много народ. Ще открием каквото има за откриване, пък да става каквото ще. Не е наша работа да пресмятаме или променяме политическите последствия.
— Сигурен ли си, че постъпваме правилно?
Преди да отговоря, мобилният ми телефон зазвъня. Измъкнах го от джоба си и отговорих. Беше Филис, която ме уведоми без предисловия:
— Идвай тук незабавно.
— Къде е това „тук“?
— В кабинета ми. Пристигнаха файловете. — Тя въздъхна дълбоко. — Положението е… по-лошо, отколкото си представяхме.
13
Биан ме последва с колата си — малка и симпатична зелена Мазда за бедни момичета. Включих радиото да чуя вечерните новини в осем.
Говорителят изреди резултатите от последното проучване на общественото мнение за предстоящите президентски избори, до които оставаше само седмица. И то както десетината преди него сочеше, че нацията е разделена наполовина и резултатът трудно може да се предскаже.
Самодоволният говорител на президента се включи в ефир и описа данните като зашеметяваща победа за своя лагер, тъй като след почти четири години на власт шефът му е успял да раздразни само половината електорат.
Също тъй самоувереният говорител на противниковия лагер използва равно количество време, за да провъзгласи триумфа на своя човек, тъй като дори и след две години активна кампания половината електорат все още не осъзнава колко смрадлива гадина е той.
Но може би преразказвам думите им не съвсем точно.
Според мен се очертаваше всичко да виси на кантар до последния момент, тъй че и най-дребната политическа пръдня можеше да тласне изборите в едната или другата посока. Чудех се дали големият човек в Овалния кабинет вече е уведомен за смъртта на Клифърд Даниълс — вероятно да, и също тъй вероятно някъде в сутерена на Белия дом мрачни мъже си блъскаха главите над ситуацията.