Искаш ли да останеш жив?
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Миндова
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Искаш ли да останеш жив?». Краткое содержание книги:
Но охраната дойде твърде късно. Докато Теръл се опитваше да се измъкне от задръстването, а Хемингс разпореждаше на двама детективи да потеглят за Парадайз Сити, Поук Тохоло нанесе удара си.
Убийството на Елиът Хансън не представляваше за него никаква трудност. Разбира се, имаше известен риск, но Поук с готовност го поемаше.
Часът беше 14.30; по това време вече приключваха с обяда в клуба; индианците се хранеха в обширната кухня долу в сутерена; две трети от членовете се бяха прибрали в офисите си, а останалите дремеха във фоайето. Поук много добре знаеше всичко това. Знаеше също, че Елиът Хансън вече се е изтегнал на кушетката в кабинета си за четиридесетминутната следобедна дрямка. Тъй като беше много чувствителен, Хансън със собствени средства беше звукоизолирал кабинета си. Поук знаеше и това.
Той пристигна на входа за персонала точно когато двамата отегчени детективи караха към Парадайз Сити, а капитан Теръл чакаше на червен светофар на около половин миля от клуба.
Поук се движеше тихо по мрачния коридор и чуваше разговорите на персонала в кухнята. Той откачи едно от многото бели сака, които висяха на закачалката, и го облече. Беше му голямо, но нямаше значение. Мина покрай отворената врата на кухнята — никой не го забеляза. После пресече празната трапезария, излезе в коридора и тръгна към бара. Видя баща си, който миеше чашите със същото търпение и сервилност, които винаги го бяха вбесявали. Спря се и дълго гледа стария; изпита желание да влезе и да го прегърне. Но знаеше, че не може да си позволи такъв лукс, и продължи.
Двама от клубните членове — пригладени, добре охранени, с пури в ръка, минаха покрай него. Не го видяха — кой ли ще обърне внимание на маймуна в бяло сако. Не правеше по-голямо впечатление от муха на прозореца.
Стигна до кабинета на Хансън. Дори не се огледа дали няма някой. Леко завъртя дръжката на вратата и влезе в стаята. Вратата се затвори безшумно.
Елиът Хансън седеше на бюрото. Обикновено но това време винаги спеше, но сега бе твърде уплашен. Светът, който си беше изградил, се рушеше и той усещаше, че скоро ще се срути върху него. Когато вдигна глава, видя индианец с бяло сако и махна нетърпеливо.
— Не съм те викал! Махай се! За какво си дошъл?… — Позна Поук, ахна ужасен и се сви на стола.
Поук вдигна пушката. Когато натисна спусъка, по кафявото му лице се плъзна лека усмивка.
Първият куршум проби дясното рамо на Хансън и обагри с кръв сакото му, а Поук разбра, че пушката криви надясно. Вторият куршум го улучи в устата и разби красивите му бели протези. Третият куршум пръсна мозъка му и го размаза по тефтера.
Така го намери капитан Теръл, когато пристигна след десет минути.
Сержант Биглър с плувнало в пот лице и с ярост в очите влезе в кабинета на Теръл. Теръл му бе възложил неблагодарната задача да се оправя с пресата, като предварително го бе инструктирал да не дава никаква информация. Реакцията на журналистите се отрази твърде зле върху кръвното налягане на Биглър.
— Знаеш ли как ни наричат тия кучи синове? — попита той, като свиваше и отпускаше големите си юмруци. — Смотаните ченгета! Казват, че…
— Добре, Джо, не им обръщай внимание! — Теръл току-що беше говорил с кмета, който бе изпаднал почти в истерия. Но когато Теръл знаеше, че действа правилно, никаква истерия и никакви крясъци не бяха в състояние да го обезпокоят. — Седни… и пий едно кафе.
Биглър седна и си наля кафе в картонена чаша.
— Утре ще бъде ад с пресата, шефе — каза той и се опита да се успокои. — А довечера по телевизията… не ми се мисли!
— Каза ли им, че не разполагаме с никакви следи? Биглър трепна, щом си припомни.
— Казах им.
Теръл взе да пълни лулата си.
— Колко души си събрал?
— Шестима чакат отвън.
— Доведи ги.
В кабинета влязоха петима от най-добрите подчинени на Теръл начело с Лепски — Макс Джакъби, Дейв Фаръл, Джак Уолъс, Анди Шийлдс и Алек Хорн.
— Взимайте столове и сядайте — каза Теръл.
След известно суетене детективите се настаниха.
— Знаете какво е положението — започна Теръл. — Всички сте чели рапортите. Заподозрян номер едно е Поук Тохоло. Онези двамата, мистър и мисис Джак Алън, работят с него и могат да ни помогнат. Имате описанията им. Няма да е трудно да ги заловим, защото не знаят, че сме по следите им. Тъкмо за това ни критикува пресата. Ще даваме вид, че не разполагаме с нищо, и докато журналистите ни наричат „смотаните ченгета“, онези тримата ще са спокойни… а на нас точно това ни трябва. — Той спря, за да запали лулата си, и продължи: — Сигурен съм, че доста, от членовете на клуба са получили заплашителни писма за пари и са дали сумите, но никога няма да го признаят. Те са слаби и безпомощни, а от убийството на Хансън обезумяха съвсем. Хансън плати, но друг е открил парите преди Поук и затова последва тази трагична развръзка. Идеята пликът да се залепва под телефонния автомат е много умна. Обществените телефони непрекъснато се използват и е почти невъзможно да открием кой взима плика, ако нямаме описанието му. Те не са наясно какво знаем ние и толкова по-добре. Разбрахме, че използват телефонна кабина на аерогарата, и тъй като не предполагат, че ги подозираме, вероятно ще я използват отново. Макс, Дейв и Джак — вие отивайте веднага на аерогарата. Проверете всички телефони. Ако намерите плик, го оставяте, където е, и ми се обаждате. Ще отнеме доста време. Просто се правете, че звъните по телефона. И не забравяйте: възможно е да ви гледат и едно погрешно движение може да провали цялата операция. Не е нужно да ви обяснявам всичко подробно, нали?