Ключът на страшния съд

Прелестната картина бе накарала всички да замълчат.

Или почти всички.

— Изгуби се, нали? — обвинително се обади Ковалски от задната седалка.

— Не съм — излъга Грей.

Рейчъл потупа пътната карта и го изгледа със съмнение.

„Добре де, може би сме се отклонили малко…“

Бяха излезли от Ливърпул преди два часа и без особени трудности стигнаха до Лейк Дистрикт в Северна Англия. Магистралите бяха добре означени, но след като излезе от главните артерии, Грей се озова в селска област с виещи се пътища, шосета без знаци и разхвърлян пейзаж от хълмове, гори и езера.

Дори джипиесът се оказа безполезен. Никой от пътищата не отговаряше на електронната му карта. Със същия успех можеха да карат и направо през нивите.

Целта им бе Хоксхед, едно от многото примамливи селца, сгушени между хълмовете на прелестния Лейк Дистрикт. Там трябваше да се срещнат с д-р Уолас Бойл, колега на отец Джовани и историк от Единбургския университет. Бойл бе организатор на разкопките в отдалечената част на централните възвишения и все още ръководеше обекта. Беше се съгласил да се видят в кръчмата на хотела в Хоксхед.

Но Грей първо трябваше да намери селото.

Рейчъл пак запроучва картата и погледна навън с надеждата да открие някакъв ориентир. Сейчан седеше отзад до Ковалски и се взираше мрачно в хълмовете и долините. Почти не говореше, откакто бяха напуснали Италия, и продължаваше да поддържа предпазлива дистанция от групата.

— Ако не стигнем в най-скоро време — продължи Ковалски, — ще се наложи да спреш при най-близкото дърво или храст. Мехурът ми ще се пръсне.

Грей набра скорост нагоре по склона.

— Не трябваше да пиеш четири пинти бира в Ливърпул…

— Не е моя вината. Ама че изкилиферчени имена. „Блекуотър Брюъри Буканир“. „Кейнс Дабъл Бок“. „Бодингтънс Битър“. „Тетлис Каск“. Не можеш да познаеш какво ще получиш, докато не го пробваш. Доста време ми трябваше да намеря нещо свястно.

— Но ги изпи всичките.

— Естествено, че ще ги изпия. Би било неучтиво, ако не го направя.

Рейчъл се предаде, сгъна картата и каза не особено уверено:

— Не може да е много далеч. Може би ще е по-добре да спрем и да попитаме някого.

Няколко секунди по-късно се оказа, че не е нужно да го правят. С последен рев на двигателя джипът изкачи възвишението и пред тях се появи малко село, пръснато в долината.

Грей погледна Рейчъл. Облекчението на лицето й отговори на въпроса му. Това трябваше да е Хоксхед. Калдъръмени улички се пресичаха край оградени градини и ниски дървени къщи. Снегът застилаше покривите на селото, от комините се издигаха тънки струйки дим. На хълма от другата страна на долината бе кацнала стара каменна църква, подобна на някакъв мрачен сив дякон, гледащ намръщено към селото.

Пътят надолу минаваше между каменни стени. Джипът изръмжа по извития гранитен мост и навлезе в покрайнините. Сградите и къщите бяха от колове и плет, измазани с глина, с оголени греди — традиционната строителна техника от времето на Тюдорите. Малките градини и саксии по прозорците загатваха за великолепието, което настъпваше тук през пролетта и лятото, но след снощната буря дворовете бяха покрити със сняг, създаващ коледна картина.