Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
Естествено, за това не е казано и дума в евангелията.
С удоволствие прочетох и за приключенията на апостол Вартоломей. Ученикът, приличащ на гладиатор, който ужасявал Дванайсетимата с невероятната си способност да предрича бъдещето. И все пак тази способност не му помогнала много: не успял да предвиди, че ще го одерат жив в Индия.
Тези разкрития постепенно улягаха в мен и ме даряваха със способността да си представям лицата и характерите на хора, толкова важни за нашата вяра. Точно това искаше и Леонардо: да обогати представата ни за библейските истории и да развие у нас истинска дарба да ги пренасяме върху платната. После ми даде списък с добродетелите на апостолите, взет от Якопо да Вараце, който още пазя. Вижте: той нарича Вартоломей Mirabilis, чудодеен, заради способността му да вижда в бъдещето. Брата близнак на Исус нарича Venustus, изпълнен с Милост…“.
Заинтригувана от благоговението, с което Луини разгръщаше парчето хартия, което пазеше в един джоб, зашит на ризата му, Елена го грабна от ръцете му и го зачете, без много-много да разбира:
Свети ВартоломейMirabilisЧудодейниятМалкият ЯковVenustusИзпълненият с милостАндрейTemperatorКойто предупреждаваЮда ИскариотNefandusНечестивиятПетърExosusКойто мразиЙоанMysticusКойто знае тайнатаТомаLitatorКойто успокоява боговетеГолемият ЯковOboediensПокорниятФилипSapiensКойто обича възвишенотоМатейNavusУсърдниятЮда ТадейOccultatorКойто криеСимонConfectorКойто довежда докрай— И сте пазили това толкова години? — попита тя, размахвайки зацапаното парче хартия.
— Да. Пазя го като един от най-важните уроци на маестро Леонардо.
— Ами тогава няма да го видите повече — засмя се тя.
Луини не й обърна внимание. Елена развя предизвикателно списъка над главата си, надявайки се художникът да се нахвърли върху нея. Но той не се подлъга. Бе гледал толкова пъти този списък, беше го изучавал с такова благоговение, мъчейки се да изведе от тези качества образите на Дванайсетте, че вече нямаше нужда от него. Знаеше го наизуст.
— А Магдалина? — запита най-сетне Елена, леко разочарована. — Тя не е сред тези имена. Кога ще ми говорите за нея?
Луини, зареял поглед в пращящия огън в камината, продължи разказа си:
— Както ви казах, изучаването на творбата на брат Якопо да Вараце ме беляза завинаги. Сега, с времето, признавам, че от всички негови разкази най-силно впечатление ми направи този за Мария Магдалина. Не знам защо, но синьор Леонардо държеше да го изуча много внимателно. Така и направих.
„По онова време разкритията, с които маестрото допълни проповедта на епископа на Генуа, изобщо не ме ужасиха. На тринайсет години още не знаех разликата между права вяра и ерес, между приетото от църквата и неприемливото. Може би, затова първото, което се запечата в съзнанието ми, бе значението на името й: Мария Магдалина значи «горчиво море», «просветителка», но и «посветена». За първото значение епископът пише, че сигурно е свързано с пороя от сълзи, които тази жена е изплакала в живота си. Тя обичала Божия син с цялото си сърце, но понеже той дошъл на този свят с по-важна мисия от тази да създава семейство с нея, Магдалина трябвало да се научи да го обича по друг начин. Леонардо ми каза, че символът, който изразява най-добре добродетелите на тази жена, е възелът. Още по времето на египтяните възелът означавал магията на богинята Изида. Според техните митове, обясни ми той, Изида помогнала на Озирис да възкръсне и за да постигне целта си, използвала умението си да развързва възли. Магдалина първа посреща Исус, когато той възкръсва от мъртвите, и с право можем да кажем, че тя също е владеела умението да развързва възли. Умение, каза маестрото, нелишено от горчивина, защото има ли човек, който, натъкнал се на здрав възел, да не се натъжи в мига, когато го развързва?
«Като видиш възел, нарисуван на видно място в някое платно, помни, че тази творба е посветена на Магдалина», учеше ме той.
А другите две значения на името й, по-дълбоки и тайнствени, бяха свързани с понятие, твърде скъпо за маестро Леонардо, за което ни говореше непрекъснато: светлината. Според него светлината е единственото място, където можем да открием Бог. Отецът е светлина. Небето е светлина. Всъщност всичко е светлина. Затова повтаряше непрекъснато, че ако ние, хората, я овладеем, ще можем да призоваваме Бог и да говорим с него всеки път, когато имаме нужда.