Роксолана

След още десет дена стигнаха в Пловдив. От горите и планините към ужасяващата войска докараха хиляди нови хора, те се вливаха в страшния облак, без да знаят къде отиват и какво трябва, да правят, мнозина нямаха никакво оръжие, освен най-обикновен заострен кол или дърварска брадва.

Нужни бяха седем дена, за да стигнат София.

Българската земя стенеше от нашествието. Като някакъв ис-полински октопод войската се впиваше с хиляди смукала в градовете, селата, полетата със снопи, пчелите и във всяко добиче, във всяка струя дим, във всеки кладенец и смучеше ли, смучеше, носеше страх, робство и опустошение. От всеки двор вземаха по един дукат, две овци (или една с агънце) и овен. Двадесет къщи обединяваха в катун (лятно пасбище). От всеки катун се искаше по една шатра, пита кашкавал, три въжета и шест юзди, един тулум масло и един овен. Само в София беше заповядано да докарат десет хиляди каруци с продоволствие за войската. Освен това от всеки пет къщи трябваше да тръгне по един войн на поход със султана. От тези, които оставаха, се вземаше по един дукат на човек и една десета част от реколтата за султана, дето пази земята на аллаха, една четвърт от реколтата беше за спахиите, а по две аспри на всяка глава добитък, на всеки пчелен кошер, кон, кладенец и на дима от печките се вземаха за пашите, които тръгват на път, и за пашите, които се връщат, за войската, когато преминава, и пак за войската, когато трябва да се попълва. Но съгласно закона това бяха обикновените данъци — харадж79, ашар80 и джизие81. А там, откъдето минаваше войската, султанските кехаи, които вървяха отпред с еничарските отряди, започваха да събират данък по навик. Водеха се принудителни работи; строяха се крепости, прокарваха се пътища, вдигаха се мостове. Султанските събирачи на продоволствие денем и нощем трупаха запаси за войската: ечемик, пшеница, брашно, месо, дърва. Който укриваше запасите, подлежеше на незабавно и безпощадно унищожение — хората, селищата, общините. Какво ли би могло да остане дори и в най-богатата страна след такъв грабеж? Но изобретателността на султанските дефтердари нямаше край. Измисляха се нови данъци и се смъкваха с още по-голямо старание и жестокост: фураж за султанските коне и животни, помощ за нуждите при похода — помощ за свещената война, данък за престояване на войниците и дори данък за труда, положен от зъбите на османците при яденето на християнските храни — диш парасъ.