Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
Подразни го появяването на един от помощниците му с новината, че наскоро ще имат нужда от него да види последните приготовления за танца тази вечер. Но Ритащата птица се усмихна, когато хвана ръката на белия човек и се сбогува с думи на неговия език:
— Здъве, Джън.
4.
Трудно му беше да прецени. Срещата свърши някак внезапно. Доколкото успя да схване, вървеше добре. Навярно се е случило нещо по-важно.
Дънбар застана пред колибата на Ритащата птица и се загледа в първобитната улица. Като че ли хората се събираха на едно открито място край колибата, на която бе поставен образа на мечка. Искаше му се да остане, за да види какво ще се случи.
Но Кроткия вече се бе загубил сред непрекъснато растящата тълпа. Успя да разпознае жената, която вървеше между други две. В далечината индианците изглеждаха дребни, а тя още по-мъничка сред тях. Не погледна към него, но докато следеше чезнещата и фигурка, той съзря двете личности, съчетани в нея — на бялата и на индианката.
Приближаваше се Сиско и Дънбар с изненада видя, че момчето, което непрекъснато се усмихваше, е яхнало коня му. Юношата дръпна юздите, скочи долу и потупа Сиско по врата, после каза нещо, което Дънбар правилно схвана като похвала за качествата на коня му.
Към откритата полянка вече усилено се стичаха хора и едва ли забелязваха мъжа с униформа. Лейтенантът помисли да остане, но колкото и да му се искаше, съзнаваше, че без официална покана едва ли ще е добре дошъл. А такава покана нямаше.
Слънцето клонеше към залез, а стомахът му започваше да къркори. Ако искаше да се прибере у дома преди да се стъмни и по този начин да си спести немалко лутане при приготвянето на вечерята, трябваше да побърза. Метна се на коня, обърна го и си тръгна в лек галоп.
Когато минаваше край последните колиби, се натъкна на странно зрелище. Около десетина мъже се бяха скупчили зад една от крайните колиби. По тях имаше какви ли не украшения, а телата им бяха изрисувани с ярки фигури. Върху главата си всеки бе поставил по една бизонска глава, както си беше с кичурите и рогата. Изпод странните шлемове се подаваха само черните очи и извитите носове.
Когато се изравни с тях, Дънбар вдигна ръка за поздрав. Някои погледнаха към него, но нито един не отговори на поздрава му и той продължи нататък.
5.
Чорапчо вече не наминаваше само късно следобед или рано сутрин. Можеше да се появи по всяко време и тогава старият вълк се чувстваше като у дома си и бродеше из малкия дънбаров свят като домашно куче. Дистанцията, която по-рано съблюдаваше, бе намаляла пропорционално на нарасналата фамилиарност. Повечето пъти стоеше на пет-десет метра от самотния лейтенант, който се занимаваше с дребните си задължения. Когато пишеше в дневника си, Чорапчо обикновено се излягаше на земята и любопитно премигаше с жълтите си очи, докато наблюдаваше как лейтенантът поскърцва по страниците.
Яздеше самотен към дома си. Внезапният край на срещата с жената, съчетала в себе си двама души, и загадъчното оживление в селото (в което не вземаше участие) отново стовари отгоре му усещането за неговата нерадостна участ, ужасното чувство, че са го изоставили. През целия си живот бе жадувал за общуване и като всяко човешко същество, самотата бе нещо, с което непрекъснато трябваше да се бори. В неговия случай самотата бе станала основен белег на живота му, така че щом зърна светлокафявия силует на Чорапчо под навеса в здрача, почувства нов прилив на увереност.
Вълкът изтича в двора и приседна, за да види как лейтенантът ще скочи от гърба на Сиско.
Дънбар веднага забеляза, че под навеса има и още нещо. Беше голям полски глухар, който лежеше мъртъв на земята, а когато се наведе да го разгледа, видя, че птицата е убита току-що. Кръвта по врата и още лепнеше. Но освен нахапванията по шията, не бе докосната. Дори и перата бяха непокътнати; Загадка с един-единствен отговор, поради което лейтенантът се вторачи в Чорапчо.
— Твой ли е? — извика му той. Вълкът вдигна поглед и премигна, докато онзи разглеждаше птицата.
— Е, добре тогава — повдигна рамене Дънбар. — Изглежда е за двама ни.
6.
Чорапчо стоеше и наблюдаваше Дънбар, който изскуба птицата, изкорми я и я изпече на открития огън. Тя все още бе на шиша, когато вълкът го съпроводи до корала и търпеливо изчака да отсипе дажбата зърно на Сиско. После обратно до огъня, в очакване на пиршеството.