Целуната от сянката
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Да не е черна?
— И още как. Вижда се съвсем ясно дори и след всички питиета, които погълнах. Никога не съм виждал нещо подобно.
Не знаех какво точно се очакваше да отвърна, но тогава стюардесата се върна с един банан, вафла с ядки и един блистер ибупрофен. Не беше същото като пържени филийки, но все пак се отрази добре на празния ми стомах. Излапах всичко и накрая се облегнах на възглавницата, опряна до прозореца. Затворих очи, отпуснах глава и замрях така с надеждата главоболието да отмине преди кацането. Благодарна бях, че никой наоколо не вдигаше шум.
Тъкмо се поуспокоих малко, когато усетих леко докосване по рамото.
— Роуз?
Отворих очи и вперих учуден поглед в Лиса, която се бе настанила на мястото на Еди. Зад нея видях да пърхат онези силуети с криле като на прилепи, а главоболието още ме мъчеше. Сред тези вихрещи се сенки отново зърнах нещо като лице, само че този път с широко зееща уста и очи като разпалени въглени. Изтръпнах.
— Още ли те боли? — попита ме Лиса, загледана в мен.
Примигнах и лицето изчезна.
— Да, аз… о, не. — Досетих се какво се канеше да направи. — Не го прави. Не си хаби силите заради мен.
— Лесно е — увери ме тя. — Едва ли ще ми се отрази.
— Да, но колкото повече я използваш, толкова повече ще се измъчваш в бъдеще. Дори и сега да ти се струва лесно.
— За това ще му мисля по-късно. Ето.
Тя стисна ръката ми между своите и затвори очи. През нашата връзка усетих как магията започна да извира в нея, докато призоваваше целебната сила на духа. Самата тя възприемаше магията като стопляща и обагрена в златисто. И преди ме беше лекувала, само че тогава нейната магия винаги преминаваше през различни температури — гореща, после студена, после пак гореща и все така. Този път обаче, когато тя освободи магията си, за да я насочи към мен, не почувствах нищо, освен едва доловимо изтръпване. Клепачите й потрепнаха и тя отвори очи.
— Ка… какво стана? — попита тя.
— Нищо — Отвърнах. — Главоболието ми още е силно.
— Но аз… — Смущението и шокът по лицето й отразяваха това, което и аз усещах в нея. — Аз го направих. Усетих магията. И тя сработи.
— Не зная, Лис. Няма нищо, наистина. Знаеш, че отскоро спря лекарствата.
— Да, но на другия ден излекувах Еди, при това без никакви проблеми. И Ейдриън — додаде сухо тя.
Той отново се беше надвесил над облегалката и ни наблюдаваше напрегнато.
— Онова бяха драскотини — припомних й аз. — А сега говорим за мигрена в най-тежка форма. Може би трябва пак да опиташ.
Лиса прехапа долната си устна.
— Нали не мислиш, че лекарствата завинаги са повредили моята магия?
— Не — намеси се Ейдриън и наведе глава на една страна. — Когато призова духа, лицето ти светна като свръхнова. Ти владееш магията. Просто не мисля, че имаше ефект върху Роуз.
— Защо не? — настоя Лиса.
— Може би тя страда от нещо неизлечимо.
— Едно главоболие? — удивих се аз.
Той сви рамене.
— Аз, какво, приличам ли ви на лекар? Не зная. Казвам само каквото видях.
Въздъхнах и притиснах ръка към челото си.
— Добре, Лис, оценявам помощта ти. Оценявам и дразнещите ти забележки, Ейдриън. Но мисля, че сега е най-добре да поспя. Може би всичко е само стрес или нещо такова. — Разбира се, защо не? Напоследък май стресът беше отговор на всичко. Призраци. Неизлечимо главоболие. Странни лица, реещи се във въздуха. — Кой знае, може пък наистина да не може да се лекува.
— Може би — съгласи се Лиса, но прозвуча, сякаш ми се бе обидила, задето не е успяла да ме излекува. Но в съзнанието си винеше себе си, а не мен. Тревожеше се, че не е била достатъчно добра.
— Всичко е наред — опитах се да я утеша. — Но цялата работа е в това, че ти още възстановяваш способностите си. След като ги разгърнеш в пълната им сила, ще си счупя някое ребро или нещо подобно, за да можем да ги изпробваме.
Тя изпъшка.
— Най-ужасното е, че не мисля, че се шегуваш. — Лиса стисна набързо ръката ми и се изправи. — Спи спокойно.
Тя си тръгна, а след малко осъзнах, че Еди не се върна на мястото си. Беше се настанил на друга седалка, така че да разполагам с повече пространство. Оцених жеста му, отпуснах се, отново нагласих възглавницата си, изпънах краката си и се излегнах, колкото можах по-удобно, на двете седалки. Още няколко призрачни облака потанцуваха пред очите ми, преди да затворя очи и да потъна в сън.
Събудих се едва когато самолетът кацна. Силният грохот от реверсирането на двигателите ме сепна и измъкна от дълбокия сън. За мое огромно облекчение главоболието ми беше изчезнало. Както и странните форми, реещи се около мен.