Целуната от сянката

— Но може да предпочетеш някоя от кадифе. Няма да ти дращи.

— Ейдриън. — Дори очните ми орбити започнаха да ме болят.

— С цепка отстрани, за да се виждат прекрасните ти крака. Ще стига почти до бедрото с лека извивка…

— Ейдриън! — Нещо избухна в мен. — Няма ли поне за пет секунди да си затвориш устата? — Разкрещях се толкова силно, че вероятно ме е чул и пилотът на самолета. Ейдриън се слиса — нещо, което бе изключително рядко за него.

Албърта, която седеше от другата страна на пътеката срещу Ейдриън, се изправи в седалката си:

— Роуз, какво става?

Стиснах зъби и разтрих челото си.

— Мъчи ме най-гадното шибано главоболие на света, а той не иска да млъкне. — Дори не ми хрумна, че си позволявам да говоря така грубо на един старши инструктор. От другата ми страна видях през прозореца да се мярка нещо — още една сянка се стрелна покрай самолета, смътно приличаща на чифт черни криле. Като на прилеп или гарван. Пак затворих очи. Поне вътре в самолета нищо не летеше.

— Господи, защо болката не иска да се махне?

Очаквах Албърта да ме скастри заради избухването ми, но вместо нея се обади Кристиан:

— Днес нищо не е яла. По-рано ми каза, че е доста гладна.

Повдигнах клепачи. Очите на Албърта бяха изпълнени със загриженост, а зад нея Дмитрий също се размърда. Още сенчести форми замъглиха зрението ми. Повечето бяха трудно различими, но можех да се закълна, че видях нещо, приличащо на череп, да се слива с мрака. Запримигах забързано и ето че всичко изчезна. Албърта се обърна към една от стюардесите:

— Може ли да й донесете нещо за ядене? И някакво болкоуспокоително?

— Къде е болката? — попита ме Дмитрий.

При цялото това внимание моето избухване внезапно ми се стори прекалено.

— Просто главоболие… сигурна съм, че ще мине… — Но като срещнах строгия му поглед, побързах да посоча към средата на челото си. — Като пулсиране вътре в черепа ми. И има още някаква болка зад очите ми. Чувствам се като… ами сякаш нещо е попаднало в окото ми. Струва ми се, че видях сянка или нещо такова. После примигнах и тя изчезна.

— Аха — кимна Албърта. — Това е синдром за мигрена — да имаш проблем със зрението. Нарича се аура. Понякога хората го получават, преди главоболието да започне.

— Аура ли? — попитах смаяно. Погледнах към Ейдриън. Той ме огледа изпитателно от горе до долу, след като се надигна на седалката си, провесил дългите си ръце върху облегалката.

— Не е от този вид — констатира той и лека усмивка изкриви устните му. — Но се нарича със същото име. Както има кралски двор и съдебна зала. Аурата при мигрената е съставена от светлини и образи, които виждаш, когато мигрената те налегне. Но те нямат нищо общо с аурата на човека, която аз виждам. Само ще ти кажа обаче, че точно сега виждам една аура… около теб… брей.