Похитителят на мълнии

— Хей! — извика след мен Гроувър.

— Вътре свети — обади се Анабет. — Може да е отворено.

— И да правят сандвичи — рекох с копнеж.

— Да, сандвичи — повтори тя.

— Какво ви става? — обади се Гроувър. — Това място е много странно.

Не му обърнахме внимание.

Градинката отпред беше фрашкана със статуи — вкаменени животни, деца, дори сатир с тръстикова флейта, при вида на който Гроувър настръхна.

— Бееее! — изблея той. — Прилича на чичо Фердинанд!

Стигнахме до вратата.

— Хайде да си ходим! — примоли се Гроувър. — Надушвам чудовища.

— Сигурно все още усещаш мириса на фуриите — рече Анабет. — Аз надушвам само хамбургери. Не си ли гладен?

— Месо! — изсумтя презрително той. — Аз съм вегетарианец.

— Но ядеш енчилада със сирене и алуминиеви кутийки — напомних му.

— Това са зеленчуци. Хайде, да си вървим. Тези статуи като че ли ни гледат.

В този момент вратата се открехна и пред нас се появи висока жена, която аз реших, че е от арабски произход, защото беше облечена с дълга черна дреха, която я покриваше от главата до петите и дори лицето й беше скрито зад черен мрежест воал. Кафеникавите й ръце изглеждаха стари, но добре поддържани и елегантни, явно навремето е била красива дама.

В гласа й също се долавяше лек източен оттенък.

— Деца, вече е късно да се разхождате сами. Къде са родителите ви?

— Ами… те… — започна Анабет.

— Сираци сме — прекъснах я аз.

— Сираци? — Думата прозвуча странно в устата й. — Горкичките!

— Отделихме се от караваната — заобяснявах аз. — Цирковата каравана. Директорът на цирка ни каза да го изчакаме на бензиностанцията, но сигурно е забравил или е говорел за друга бензиностанция. С две думи, изгубихме се. Храна ли надушвам?

— О, миличките! Влезте веднага, бедничките ми. Аз съм леля Ем. Влизайте, сега ще ви приготвя нещо.

Благодарихме и пристъпихме навътре.

— Циркова каравана? — прошепна Анабет.

— Винаги имаш стратегия, а?

— Главата ти е пълна с водорасли!

Вътре също беше пълно със статуи — хора в различни пози, с различни облекла и различни изражения на лицето. Помислих си, че би трябвало да имаш доста голяма градина, за да си вземеш такава статуя в реални размери. Но тази мисъл бързо отлетя, като се сетих пак за храната.

Да, добре, може и да съм пълен идиот, задето най-спокойно се напъхах в чужд дом само защото бях гладен, но, признавам си, понякога действам импулсивно. Освен това, едва ли сте подушвали хамбургерите на леля Ем. Ароматът им беше като зъболекарска упойка — забравяш всичко останало. Почти не обръщах внимание на нервното хленчене на Гроувър, нито на начина, по който статуите сякаш ме следяха с очи, нито дори на факта, че леля Ем заключи вратата след нас.

Интересуваше ме единствено храната. В дъното на помещението имаше готварски плот, грил, машина за безалкохолни, фурна за хлебчета и всичко друго, за което човек може да си мечтае, плюс няколко метални маси.

— Сядайте, сядайте — подканяше ни леля Ем.

— Страхотно! — въздъхнах със задоволство аз.