Похитителят на мълнии

— Писах му, когато се върнахме, както ти ми предложи — обясни тя. — Казах му… че съжалявам. Че ще се върна за учебната година, ако все още го иска. Той ми отговори веднага. Решихме да опитаме.

— Доста смело.

Тя облиза устни.

— Обещай, че няма да направиш някаква глупост през учебната година. Или поне, че първо ще ме предупредиш по Ирида.

Насилих се да се усмихна.

— Няма да си търся белята. Никога не се е налагало.

— Когато се върна догодина, заедно ще тръгнем след Люк — рече Анабет. — Ще поискаме да ни пратят на подвиг, а ако не ни разрешат, ще се измъкнем тайно. Обещаваш ли?

— Звучи като истински план, достоен за Атина.

Тя протегна ръка. Поех я.

— И се пази, водорасляк — рече Анабет. — Бъди нащрек.

— И ти също, многознайке.

Гледах я как се изкачва по хълма и отива при семейството си. Прегърна смутено баща си и се обърна да погледне за последно долината. Докосна елата на Талия и след това заедно с останалите превали хребета в света на простосмъртните.

За първи път се почувствах наистина сам.

Погледнах към Лонг Айлънд и си спомних думите на баща ми „Морето не обича да бъде ограничавано.“

И взех решение.

Зачудих се за миг дали Посейдон ме гледаше, дали щеше да одобри избора ми.

— Ще се върна догодина — обещах. — Ще оживея дотогава. Все пак съм твой син.

Помолих Аргус да ми помогне да стигна до №3, за да си приготвя багажа.