Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
— Моля… — обади се, изчервявайки се господин Скамвурас. — Неудобно ми е да съм предмет на вашето покровителство. Въобще… госпожица Хлоиду е имала… и има пълната свобода да се ползува от интимността, която й позволявам. Следователно…
— Следователно достоен сте за съжаление. И млъквам.
— Аз очаквах да се съгласите с мене, че госпожицата е една нотка на живот.
— Една нотка на нетърпим живот, разбира се.
— От жена се роди злото! — изрева попът.
Учителката се изчерви като божур.
— Ще държа устата си затворена… — каза тя и устните й пребледняваха. — Това е женомразство!… Вие бихте обожавали всички жени, ако поне една ви беше обърнала внимание. Аз зная откога госпожица Хлоиду загуби вашата благосклонност.
— Чудесно „държите устата си затворена“…
— И ще я държа, докато не настоявате да я отворя. Освен ако настоявате…
— Аз настоявам!… — извика попът.
— Моля! — нахвърли се на него математикът. — Моля! Моля! — като все повече и повече повишаваше тон. — Това не засяга вас.
— Засяга обаче морала!… И това е по-важно.
— Не се позовавайте на понятия, с които нямате нищо общо.
— Госпожа Раул… Вашият дълг ви повелява да отворите устата си — изписка попът.
— За да дам материал на вашата злоба ли? Не!
— Вие сте длъжна да направите това.
— Добре. Ще отворя устата си… но за всичко.
Буйността на богослова внезапно се пресече. Учителката взе дневника и линията си.
— Струва ми се, че не настоявате вече… — каза тя с мек тон. — Мълчанието е злато. Господа, междучасието свърши! Как не усетихте това?
Всички загасиха така нервно цигарите си, че покривката на масата се покри с пепел. Някои забравиха да вземат линията си, други — дневника си. По стълбата математикът, който издухваше носа си — нещо, което вдигаше на крак целия квартал, срещна директора.
Проницателният поглед на директора веднага усети наелектризираната атмосфера. Избелелите му очи запитаха повелително „какво става?“.
— Запалителен материал има винаги… постоянно. А повод се намира.
— Зная. И най-запалителното вещество е…
— … аз — извика, настигайки ги, попът. — И такъв ще бъда, господа! Докато тук ще господствува тази морална бъркотия! И докато не направите изложението, което ми обещахте.
— Търпение… Всичко ще се нареди. Ето това е неизбежната беда от закона за смесените гимназии. Докато има ученички, ще има и учителки.
— Именно това… дето има ученички! Но защо да има ученички, господа? Какво печели човечеството от това, че женските губят по седем часа на ден и се мотаят като изкушения в краката ни. Отвратителна епоха!…
Попът ги остави, като прекрачваше стъпалата през две, и се втурна в първата врата, която се изпречи пред него.
— Сбъркахте — каза му госпожа Раул, която беше дигнала линията, за да даде сигнал за почване на песента.
— Действително!… — отвърна й попът и излезе. — Действително сбърках… — процеди през зъби той, прекосявайки коридора — вместо да вляза в класна стая, влязох в кафе-шантан.
Глава шеста
През януари водите бяха вече замръзнали. Нивите бяха се покрили с ледени стъкла. Гаргите грачеха тъжно и болно. Окапваше на човека носът, ако го оставеше открит. Ручейчетата, които бяха се образували от есенните води, бяха загубили майка си. Сега те се бяха сковали по вадичките и господ дори не знаеше дали ще грейне някога слънцето, за да ги размрази.
В училището през часовете децата непрекъснато духаха ръцете си, за да ги стоплят. Стаята се изпълваше със силен шум.
— Не помага… Не помага… — казваше им боязливо господин Скамвурас.
Черните му очи се силеха да гледат уж строго, но не успяваха. Беше се намръщил по подражание и на челото му се бе врязала една отвесна бръчка — точно между веждите. Подражаваше на господин Карлафтис, защото виждаше колко го „уважаваха“ така намръщен децата. „Няма уважение, хвалеше се Карлафтис пред другите, има само чист страх, който върши по-добре своята работа. Онези, които се надяват на уважение, има много да чакат. Учителите почват да бъдат уважавани само след шестдесетата си година, но тогава вече е късно, защото си отиват.“
Обаче личеше още отдалече, че тази бръчка на господин Скамвурас беше чужда. И затова децата се хилеха. В подобни моменти той намираше спасение в дневника, затваряше го тогава внезапно и извикваше първото име, което попадаше пред очите му. Така постъпи и сега, разтвори го по средата и извика едно име.
— Принола… — каза той, но веднага се засрами. — Да дойде госпожица Принола… — поправи се после.