Зеленият Марс
- Автор: Робинсон Ким Стэнли
- Серия: Mars (bg) [bg] #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сибин Майналовски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият Марс». Краткое содержание книги:
— Така си е.
— Но вече всичките ни запаси от метали са готови да навлязат на земния пазар. Това ще стимулира икономиките и на двата свята и то по един невероятен начин. Ще се повиши вносът на земна продукция, инвестициите от земни компании ще скочат, ще се увеличи и емиграцията. Най-накрая ще помръднем от мъртвата точка.
Филис заговори колко розови изглеждали нещата на Земята.
— Но според мен Земята ще има достатъчно трудности — поклати глава Сакс.
— О, Земята винаги е имала трудности. Ще се наложи да свикнем с това. Не, настроена съм оптимистично. Искам да кажа, че наистина тукашната рецесия ги засегна здраво, особено лакеите и лакейчетата, а естествено и по-слабо развитите страни. Но притокът на индустриални метали от Марс ще стимулира икономиките на всички държави, включително и онези отрасли на промишлеността, контролиращи околната среда. И, колкото и да е жалко, както изглежда измиранията ще решат голяма част от проблемите им.
Сакс се съсредоточи върху околния пейзаж. Недалеч видя купчинки от нещо, което приличаше на сива пепел, и се наведе, за да вземе образец.
— Виж — каза той рязко на Филис, — снежна разновидност на гълъбовите очички.
— Прилича просто на мръсотия.
— Това е паразитна гъба, която живее върху него. Всъщност цветът му е зелен. Виждаш ли тези малки листенца? Това са нови издънки, които гъбата още не е успяла да покрие. — Под увеличение листенцата приличаха на зелено стъкло.
Но Филис дори не си даде труда да погледне.
— Кой го е проектирал? — попита тя. Тонът й показваше, че според нея проектантът определено е имал лош вкус.
— Не знам. Може да не го е проектирал никой, въпреки че малка част от новите биологични видове тук са естествено развили се.
— Възможно ли е да съществува толкова бърза еволюция?
— Ами… еволюират ли полиплоидите?
— Не.
Филис продължи напред, без да се заинтересува от малкия сив образец. Снежни гълъбови очички. С вероятно съвсем малко промени по него. Или дори без всякакви промени. Пробни образци, разхвърляни сред останалите, за да видят как ще се справят. И затова, поне според Сакс, доста любопитни.
Само че интересът на Филис бе изчезнал някъде през годините. Някога тя беше първокласен биолог. Сакс откри, че му е трудно да си представи как човек би могъл да изгуби любопитството си — нещото, което лежеше в основата на науката и подтикваше хората да намират обяснение на всичко. Е, да, но все пак остаряваха… Като се вземеше предвид, че животите им бяха изкуствено продължени, можеше да се предположи, че с течение на времето ще се променят изцяло. Не че тази вероятност се нравеше на Сакс, но… Това бе положението. Също като всички останали столетници и той вече с труд си спомняше отделни моменти от миналото си, особено от времето, когато бе на средна възраст — между 25 и 90 години. Затова именно спомените му отпреди 2061 година и от времето, прекарано на Земята, ставаха все по-неясни. А без напълно функционираща памет промените ставаха неизбежни.
И ето я сега днешната Филис — най-нефилософската личност, която някога бе срещал. Той се опитваше да я избягва тогава, когато бе възможно, без да бие на очи и прекарваше дните си на глетчера, под ветровитото северно небе или сред морените, като се разхождаше и изучаваше разни растения. Когато се върнеше в станцията, разговаряше по време на вечеря с Клер, Беркина и останалите за онова, което бяха открили и какво означаваха откритията им. След вечеря се преместваха в голямата зала и прекарваха още известно време в разговори. Понякога танцуваха, особено в петък или в събота. Музиката, която слушаха, бе винаги „нуево калипсо“ — китари и дрънчащи барабани, които създаваха бързи синхронни мелодии и толкова сложни ритми, че Сакс се затрудняваше максимално при анализа им. Често бяха в ритъм 5/4, който се редуваше (а понякога и вървеше паралелно!) с 4/4. Този модел изглеждаше специално създаден, за да може да го изкарва от крачка. За щастие стилът на танцуващите, който сега бе на мода, представляваше някакво придвижване в свободна форма и нямаше абсолютно никаква връзка с ритъма, така че когато не успяваше да спази ритъма, със сигурност бе единственият, който забелязваше това. Всъщност опитите му да спазва такта, подскачайки вглъбено наоколо със стъпките на джига, аранжирана в такт 5/4, доста го забавляваха. Когато един път се върна на масата, Джесика му каза: „Ти наистина си прекрасен танцьор, Стивън“. Тази реплика го накара да избухне в смях, поласкан, макар да знаеше, че единственото, което показва, е или неумението на Джесика да прецени качествата на танца, или опита й за ласкателство. Но може би въпреки всичко ежедневните му разходки по леда наистина бяха подобрили чувството му за равновесие и ритъм. Всяко едно физическо действие, което бе добре изучено и практикувано, без съмнение можеше да бъде допълнено и шлифовано с разумно количество умение, ако не и усет.