Пурпурните реки [Les rivières pourpres - bg]

Сестрата не помръдваше.

— Изпълнявах заповеди — изрече тя накрая.

— Заповеди? Чии?

— На майката на детето.

Карим усети, че го полазват тръпки. Знаеше, че жената казва истината. И веднага се отказа от предположението си, че тя самата е майката на момченцето.

— Слушам ви — каза той.

— Тя дойде при мен една неделна вечер през юни 82-а.

— Познавахте ли я?

— Не. Разговаряхме точно тук. Не видях лицето й. Не ми каза името си. Само ме помоли да й помогна. Имала нужда от мен за някаква специална мисия… Искаше да унищожа училищните снимки на детето й. Искаше да заличи всяка следа от лицето му.

— Защо?

— Беше луда.

— Моля ви се. Намерете друго обяснение.

— Казваше, че детето й е преследвано от дяволи.

— От дяволи?

— Така се изразяваше. Казваше, че търсят лицето му…

— Никакво друго обяснение ли не ви даде?

— Не. Казваше, че синът й е прокълнат. Че лицето му е доказателство, улика. Че тя и синът й са спечелили две години, но нещастието отново ги е застигнало, дяволите отново бродят наоколо. Думите й бяха лишени от смисъл. Луда. Беше напълно луда.

Карим поглъщаше всяка дума. Не разбираше каква е тази история с „доказателството“, но едно му беше ясно — двете години отсрочка бяха прекараните в Сарзак, в най-дълбока анонимност. Откъде всъщност идваха тези хора?

— Ако малкият Юд наистина е бил преследван, защо е поверила тази тайна мисия на монахиня, за която всички ще си спомнят?

Жената не отговори.

— Моля ви, сестро — прошепна Карим.

— Казваше, че е опитвала всичко, за да скрие детето си, но дяволите били по-силни. Казваше, че единственото, което й остава, е да прогони нечистата сила от лицето на детето.

— Какво?

— Според нея точно аз трябвало да взема снимките и да ги изгоря. И така да прогоня нечистата сила. Да освободя лицето на сина й.

— Нищо не разбирам.

— Жената беше луда, нали ви казах.

— Но защо вие? Господи, та вашият манастир е на повече от двеста километра от Сарзак!

— Беше ме търсила. Беше ме избрала.

— Какво искате да кажете?

— Не винаги съм била кармелитка. Преди да почувствам призванието, имах семейство. Наложи се да напусна съпруга си и малкия си син. Жената мислеше, че точно заради тях ще погледна благосклонно на молбата й. И беше права.

Карим настоя:

— Не ми казвате всичко. Ако сте мислели, че тази жена е луда, защо сте й се подчинили? Защо сте изминали стотици километри заради няколко снимки? Защо сте лъгали, крали, горили?

— Заради детето. Въпреки безумието на тази жена, въпреки абсурдните й приказки, аз… усещах, че детето е в опасност. И че единственият начин да му се помогне е като се изпълнят желанията на майка му. Поне за нейно успокоение.

Абдуф преглътна.

— Разкажете ми за майката. Как изглеждаше?

— Беше много висока, поне метър и осемдесет, и много силна. С широки рамене. Така и не видях лицето й, но си спомням, че косата й беше черна и къдрава. Носеше и очила с дебели рамки. Винаги облечена в черно. С някакви пуловери, памучни или вълнени…