Пурпурните реки [Les rivières pourpres - bg]

После вклинихме тялото в скалата… Написахме посланието на стената в апартамента на библиотекаря… Подписахме го „Юдит“, та още повече да ги подлудим, да им дадем да разберат, че призракът се е завърнал. С Фани знаехме, че заговорниците ще дотичат в Сарзак да проверят дали е вярно това, което са си мислели, че се е случило през 82-а — че съм мъртва и погребана… Тогава отидохме там и изпразнихме ковчега ми. Напълнихме го с костите на гризачите, които взехме от халето — Сертис им беше сложил дори етикети, гадният фетишист…

Юдит избухна в смях, после отново закрещя:

— Представям си какви физиономии са направили, като са отворили ковчега! Трябваше да знаят, Карим! Трябваше да разберат, че времето на отмъщението е дошло, че ще пукнат… Че ще платят за всичкото зло, което са причинили на града ни, на семействата ни, на нас, двете сестри, и на мен, на мен, на мен…

Гласът й заглъхна. Карим прошепна:

— А сега? Какво ще правиш?

— Ще отида при мама.

Ченгето си помисли за огромната жена в усамотената къща. За Крозие, който сигурно е отишъл при нея в последните часове на нощта. Рано или късно щяха да ги арестуват и двамата.

— Трябва да те задържа, Юдит.

Младата жена се изсмя.

— Да ме задържиш? Но оръжието ти е в мен! Ако мръднеш, ще те убия.

Карим се приближи до нея и се опита да се усмихне.

— Всичко свърши, Юдит. Ще ти помогна да се лекуваш, ще…

Когато младата жена натисна спусъка, Карим вече бе извадил беретата, която винаги носеше със себе си и която му бе помогнала да се справи със скинарите. Беретата — последният му шанс.