Безизходица [Worst Case - bg]

Поклатих глава към нея, притеснен, че й причинявам толкова трудности. Като изключим покойната ми съпруга, Мери Катрин бе най-искрено щедрата личност, която някога бях срещал.

Кой знае? Може би това означаваше, че вече не ми е чак толкова ядосана.

След като си казахме молитвите, аз забързано захапах парчето от още топлия царевичен хляб. Беше невероятно вкусно.

— Как може едно ирландско момиче да готви толкова добре южняшка кухня? — промърморих, като изметох трохите от масата. — Да се опитам ли да отгатна? Да не би да си от Южна Ирландия?

Усмивките и щастливото безгрижно настроение, което ни бе обзело, изчезнаха мигновено като спукан балон, щом проклетият ми телефон иззвъня. Изправих се да го взема, но Криси се извърна назад и го сграбчи преди мен.

— О, не, тате — каза ми тя и го подхвърли през масата на Бриджет. — Ти ще останеш тук. Няма ли телефон, няма и работа.

Всички запяха в хор:

— Няма телефон! Няма работа!

И така започна играта ни на криене на апаратчето от маймуната в средата на кръга. Познайте кой беше маймуната.

— Деца, работата не е за смях — опитах се да протестирам, едва сдържайки се да не прихна.

Разбира се, че не успях да докопам телефона. Тази игра никак не е честна, когато я играеш сам срещу десетина. Всъщност срещу единайсет, защото Мери Катрин се престори, че ми подава телефона, но в следващия миг извъртя ръка и зад гърба си го подаде на очакващия Брайън. Той пък го подметна на Еди, който вдигна капачето.

— Съжалявам, но господин Бенет не е тук — заговори Еди, докато всички останали крещяха като полудели. — Моля, кажете си името, като чуете сигнала. Биийп!

— Майк, ти ли си? — попита ме Емили, когато най-после го изтръгнах от ръката му.

— Извинявай за шегата, Паркър. Семейството ми поиска да се позабавлява. Или поне си мислят, че са забавни. Какво има?

— Познай — рече ми тя.

— Не — простенах аз.

— Да — изрече тя мрачно. — Още едно дете е похитено, Майк. В момента паркирам пред къщата ти.