Затвори очи
- Автор: Вердон Джон
- Серия: Дейв Гърни #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-048-1
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Затвори очи». Краткое содержание книги:
По време на сватбеното тържество младата булка е намерена с отрязана глава. Най-фрапиращото е, че ужасното деяние е извършено в присъствието на всички, но никой от гостите и роднините не е видял убийството или пък убиеца.
Убиецът триумфира, но не задълго, защото на сцената излиза детектив Дейвид Гърни и започва да провежда разследването по свой начин, задавайки характерните за него неудобни въпроси.
След като известно време го наблюдава мълчаливо, Гърни се върна на първия етаж. Реши да отиде до къщата на Скот Аштън и да провери дали той знае нещо за състоянието на Мълър. Влакчето и елхата показваха, че не става въпрос за случаен, внезапен срив. Това не бе внезапна криза, изискваща намеса, а отдавнашно състояние.
Той хлопна тежката врата зад гърба си и пое към колата си, когато забеляза възрастна жена, която тъкмо слизаше от класически модел "Лендроувър", паркиран до неговото субару.
Тя отиде до задната врата на джипа и нареди нещо с отсечен, рязък глас. В отговор на командата ѝ от вътрешността изскочи голямо куче – еърдейл териер.
Жената също като внушителното си куче излъчваше едновременно патрицианско благородство и издръжливост. Лицето ѝ имаше здрав тен, за разлика от болезнената бледост на Мълър. Тя тръгна към Гърни с решителните крачки на запален турист. В едната си ръка здраво стискаше късата каишка на кучето, а в другата държеше бастун, приличен на овчарска гега. На средата на пътеката тя спря, закова бастуна от едната си страна, кучето застана от другата и така напълно препречи пътя на Гърни.
– Аз съм Мариан Елиът – обяви тя, сякаш заявяваше: "Аз съм ти и съд, и присъда."
Името бе познато на Гърни от списъка със съседи на Аштън, разпитани от екипа от Бюрото за криминални разследвания.
– Кой сте вие? – поиска да знае тя.
– Казвам се Гърни. Защо питате?
Тя стисна по-здраво чепатата тояга – едновременно скиптър и потенциално оръжие. Самата жена изглеждаше като човек, който е свикнал да получава отговори, а не въпроси. Гърни обаче инстинктивно разбра, че ще е голяма грешка да ѝ позволи да му се наложи. Така едва ли щеше да спечели уважението ѝ.
– Какво правите тук? – попита тя, присвивайки очи.
– Изкушавам се да кажа, че не ви влиза в работата, ако загрижеността ви за господин Мълър не бе така очевидна.
Отначало не бе сигурен дали е улучил правилното съчетание от самоувереност и чувствителност. След като го изгледа пронизващо, тя явно стигна до някакъв извод и запита:
– Той добре ли е?
– Зависи какво точно имате предвид под "добре".
Съдейки по изражението ѝ тя бе наясно с увъртането му.
– В мазето е – добави Гърни.
Жената сви устни и кимна, като че ли си представяше картината.
– Пак с влакчетата ли? – попита тя вече не така властно.
– Да. Това нещо обичайно ли е за него?
Тя се вгледа в горната част на бастуна си, като че ли там щеше да открие полезна информация или да разбере какво да направи по-нататък. По нищо не личеше въпросът на Гърни да я вълнува.
Той реши да опита различен подход:
– Участвам в разследването на убийството на Джилиан Пери. Спомням си, че името ви фигурираше в списъка с хората, разпитвани през май.
Жената изсумтя презрително:
– Онова изобщо не можеше да се нарече събеседване със свидетел. Първо с мен се свърза... момент, сега ще си припомня името... главен следовател Хардпен, Хардскрабъл, Хард-нещо си. Един такъв червендалест грубиян, който обаче съвсем не бе глупав. Имаше си свой чар, приличаше на хитър носорог. За жалост в един момент той изчезна. Замени го някой си Блат или Сплат – нещо такова. Та тоя Блат-Сплат бе доста по-любезен... и доста по-глупав. С него разговарях само няколко пъти, при това за съвсем кратко. И слава богу, мен ако питате. Всеки път, когато срещна някой като него, изпитвам неимоверно съчувствие към учителите, които е трябвало да го търпят от септември до юни.
Забележката ѝ му припомни какво пишеше до името ѝ в списъка със свидетелите: "Мариан Елиът, преподавател по философия, Принстън (пенсионирана)".
– В известен смисъл това е причината да съм тук сега – каза бавно Гърни. – Или поне отчасти. Помолиха ме да разговарям отново с някои от разпитаните, да събера подробности и евентуално да предложа по-добро обяснение на онова, което се е случило в действителност.
Веждите ѝ рязко се вдигнаха:
– Което се е случило в действителност? Нима имате някакви съмнения по въпроса?
Гърни сви рамене:
– Липсват някои парчета от пъзела.
– Мислех, че липсват единствено мексиканецът-касапин и съпругата на Карл. – Лицето ѝ изразяваше едновременно любопитство и раздразнение от факта, че ситуацията може би не е такава, каквато тя си мислеше. Териерът ги наблюдаваше внимателно и проницателно, сякаш разбираше абсолютно всичко.
– Дали няма да е по-удобно да разговаряме някъде другаде? – предложи Гърни.
Глава 19
Франкенщайн
Мястото, което предложи Мариан Елиът, бе собственият ѝ дом. Той се намираше от другата страна на поляната, на стотина метра надолу по хълма от къщата на Карл Мълър. Всъщност дори не бе домът ѝ, а алеята за коли, на която тя паркира джипа си и с помощта на Гърни разтовари от багажника торбите с торфен мъх и угнила слама за садене и наторяване на насажденията.