Затвори очи
- Автор: Вердон Джон
- Серия: Дейв Гърни #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-048-1
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Затвори очи». Краткое содержание книги:
По време на сватбеното тържество младата булка е намерена с отрязана глава. Най-фрапиращото е, че ужасното деяние е извършено в присъствието на всички, но никой от гостите и роднините не е видял убийството или пък убиеца.
Убиецът триумфира, но не задълго, защото на сцената излиза детектив Дейвид Гърни и започва да провежда разследването по свой начин, задавайки характерните за него неудобни въпроси.
– Карл?
– Да? – Мълър отвори очи.
Лицето му изведнъж бе станало напълно безизразно.
Гърни заговори бавно и меко:
– Някога попадал ли си на доказателство, че между съпругата ти и Хектор Флорес има нещо... нередно?
Мълър го изгледа объркано:
– Как каза, че ти е името?
– Името ми ли? Дейв. Дейв Гърни.
– Дейв? Какво невероятно съвпадение! Знаеше ли, че това е второто ми име?
– Не, Карл, не знаех.
– Карл Дейвид Мълър. – Вгледа се невиждащо в пространството помежду им. – "Карл Дейвид", казваше често майка ми, "Карл Дейвид Мълър, отивай си в стаята! Карл Дейвид Мълър, дръж се добре, или Дядо Коледа може да изгуби списъка ти с подаръци. Слушай какво ти говоря, Карл Дейвид!"
Мълър рязко се изправи, изпъна гърба си и продължи да повтаря, имитирайки женски глас: "Карл Дейвид Мълър, Карл Дейвид Мълър". Сякаш този напев бе в състояние да му отвори портал към някакъв друг свят. След това той излезе от стаята.
Гърни чу отварянето на входната врата, последва Мълър и го откри на входа.
– Много мило от ваша страна да се отбиете – измърмори безизразно домакинът. – Сега трябва да си тръгвате. Понякога забравям. Не би трябвало да пускам хора в къщата.
– Благодаря за отделеното време, Карл.
Гърни бе твърде изненадан от внезапната промяна. Подозираше, че става въпрос за някакъв вид психотична декомпенсация – форма на психоза или психична криза, резултат на натрупано напрежение и негативизъм. Сепнат от този изблик, Гърни предпочете да се съобрази с желанието на Мълър, за да не увеличава и без това големия стрес, на който бе подложен. Реши да се върне при колата си, да се обади по телефона и да изчака да дойде помощ.
На половината път към колата си обаче размисли. По-добре щеше да е да държи Мълър под око. Върна се до входната врата с надеждата, че лесно ще убеди собственика да го пусне втори път – обаче вратата дори не бе затворена. За всеки случай почука, но не получи отговор. Бутна я и надникна. Мълър не се виждаше в коридора, но една врата, която преди със сигурност бе затворена, сега бе леко открехната. Пристъпи вътре и извика възможно най-меко и любезно:
– Господин Мълър? Карл? Дейв е! Тук ли си, Карл?
Отговор не последва. Едно нещо обаче бе сигурно: коледният химн "Адесте Фиделес" и жуженето, което сега приличаше на свистене, идваха откъм онази открехната врата. Отиде до нея и я отвори с носа на обувката си. Пред него се разкри слабо осветено стълбище, което се спускаше към мазето.
Гърни започна да слиза предпазливо. След няколко стъпала отново подвикна:
– Господин Мълър? Долу ли сте?
Чуха се ясните сопранови гласове на момчешки хор. Пееха на английски:
О, елате всички вие вярващи,
радостни и триумфални,
елате, о, елате
във Витлеем.
От двете страни на стълбището имаше стена, затова от самото помещение се виждаше съвсем малко: под, застлан с винилови плочки, и стени, покрити с чамови плоскости. Мазе, което по нищо не се отличаваше от милиони други. За миг тази напълно обикновена атмосфера му се стори странно успокоителна. Усещането обаче изчезна в мига, в който слезе от стълбището и се извърна към източника на светлината.
В дъното на стаята бе поставена огромна коледна елха, толкова висока, че върхът ѝ опираше тавана и бе леко огънат надолу. По дървото проблесваха хиляди лампички; именно те осветяваха помещението. Разноцветни гирлянди обвиваха елхата, от клонките ѝ висяха фалшиви ледени висулки и играчки във всички възможни форми и размери – от най-обикновени топки до ръчно изработени стъклени ангелчета – всяка закачена на сребърна кукичка. Цялата стая бе изпълнена с аромата на борова дървесина.
До дървото бе разположена платформа с големината на две допрени тенис-маси. Карл Мълър стоеше зад нея, напълно неподвижен, с ръце върху два контролни лоста, стърчащи от черна метална кутия. По платформата се движеше влакче-играчка: обикаляше, после правеше осморка в средата, изкачваше се и се спускаше по изкуствените възвишения, прекосяваше тунели, минаваше през миниатюрни селца, ферми и горички, по мостове над реки и започваше обиколката отначало... отново и отново... и отново...
Очите на Мълър бяха като бляскави точки на фона на бледото му отпуснато лице и отразяваха светлинките на примигващите сред клоните лампички. Приличаше на болен от прогерия, мистериозното и ужасяващо заболяване, което предизвиква преждевременно стареене и караше едно дете да изглежда като старец.