Градът на тайните

— Разбираш ли какво означава това? — баща ми танцува из стаята като малко дете. — Ще изпрати някой от художниците на херцога. Ще те нарисуват на перфектна светлина и ще окачат портрета ти в коридора на двореца! Владетелите от Континента и техните синове ще видят лицето ти и ще питат за теб! За нула време ще ти намерим подходящ съпруг и… Не разбираш ли, скъпо мое момиче? Семейството ще бъде спасено!

Някак си не мога да намеря подходящите думи.

— Мислех, че дожа вече не го е грижа за семейство Дела Скала — отвръщам. — Вие казахте, че трябваше да разговаряме с него поне две-три минути.

Баща ми се усмихва и размахва закачливо пръст.

— Не се прави на много умна пред мен, момичето ми. — Плесва с ръце и излиза от стаята, като мърмори: — Всичко ще бъде наред!

Убедеността му надвисва тежко над мен, но също така по някакъв начин ме прави щастлива и дори малко силна. Какво богатство от чувства съм изпитала, откакто излязох от вратата на манастира! Каква смесица от страх и вълнение, отчаяние и радост. Ще ми се да можех да ги разчепкам и в определен момент да усещам само по едно от тях, вместо всичките накуп, но това вече не ми изглежда възможно.

Две нощи поред спя със стръкчета лавандула и мащерка под възглавницата. Ароматната комбинация се носи в сънищата ми. Виждам своя портрет, закачен в коридорите на двореца на дожа. Същата картина пада в тъмни води и блясва зад главата на игуменката, докато пръстите й галят ласето за отбелязване на страниците в нейната Библия — така, както винаги са го правили. И в сънищата ми картината се променя. Първо съм в кафявите си дрехи на послушница, после — в разкошната червена рокля, която така ме заслепи, когато я облякох за първи път. Накрая се виждам в тежките мокри дрехи, носени от сестра ми в нощта на нейната гибел. Пред лицето ми е поставена маската с лебедови пера.

Събуждам се плувнала в пот. Беатриче също е познавала Сегретата. Вярвала им е или поне така каза Карина, и ето каква съдба я застигна. Чудя се колко ли навътре е била в делата им.