Споделени тайни [calibre 3.15.0]

апартамента.

— Щях да чакам отвън — оправдавам се аз.

Тя влиза в стаята си и след миг се връща с раница в ръце. Захвърля я върху плота, обръща

се и очаквателно ме поглежда.

— Беше ми скучно — обяснявам. — Мислех, че можем заедно да се разходим до

ателието.

Устните й се извиват в усмивка.

— Ти май доста си хлътнал по мен, Оуен. В понеделник няма да ти е леко.

Изрича го, сякаш се шегува, но няма представа колко е права.

— О! — Обърн се обръща към всекидневната и вдига палатката от дивана. — Помогни

ми да я разпънем, преди да тръгнем. — Запътва се към стаята си с палатката в ръце. —

Малка е, няма да отнеме много време.

Клатя глава, напълно объркан, питайки се защо иска да опъне палатката в спалнята си.

Но това, изглежда, не я притеснява, затова не я питам. Защото кое момиче не заслужава да

има палатка в стаята си?

— Искам я ето тук. — Тя ми сочи мястото близо до леглото й, като изритва настрани

постелката за йога. Оглеждам стаята, опитвайки си да разбера колкото може повече неща за

нея, без да задавам въпроси. На стените и върху скрина няма никакви снимки, а вратата на

гардероба е затворена. Изглежда така, като че ли един ден е решила да напусне Портланд и

не е донесла нито една вещ със себе си. Питам се защо е така. Нима не смята да остане тук

за постоянно?

Помагам й да разопакова палатката. В магазина не забелязах, но това наистина е много

малка палатка. Побира двама души и по средата има разделителна преграда. Разпъваме я за

по-малко от пет минути, но очевидно това не е достатъчно за Обърн. Тя отваря гардероба и

вади две одеяла от горната полица. Постила ги в палатката и пропълзява вътре.

— Вземи две възглавници от леглото ми — заръчва ми тя. — Трябва да полежим вътре

за няколко минути, преди да излезем.

Грабвам две възглавници и коленича пред палатката. Бутам ги навътре и тя ги взема от

мен. Отмятам платнището на входа и пропълзявам в палатката, но се нагласявам в моята

половина, вместо да направя това, което наистина искам — да се озова отгоре й.

Прекалено съм голям за палатката и краката ми стърчат навън. Нейните също.

— Мисля, че си купила палатка за анимационни герои.

Тя клати глава и се повдига на лакът.

— Не съм я купила аз, а ти. И това е детска палатка, Оуен. Разбира се, че няма да се

поберем в нея.

Погледът й се отмества към ципа, спускащ се от тавана на палатката.

— Виж. — Обърн хваща водача и започва да затваря ципа. Отгоре се спуска мрежа и тя

продължава да я затваря от двете страни, докато между нас не се образува мрежест екран.

Подпира глава на ръката си и ми се усмихва.

— Сякаш сме в изповедалня.

Аз се претъркулвам настрани, на свой ред отпускам глава върху ръката си и се взирам в

нея.

— Кой от двама ни ще се изповядва?

Тя присвива очи, вдига пръст и сочи към мен.

— Мисля, че спокойно мога да заявя, че ти дължиш на света няколко свои признания.