Отпор [bg]

— Благодаря ти.

Той кимна и затвори вратата. Ослушах се да чуя превъртането на ключ и когато това не се случи, се отпуснах облекчена.

— Помисли си, че ще ни заключат, нали? — обърна се Деймън към мен.

Огледах красивото му лице, съзрях леките сенки под очите му.

— Не знам какво да мисля. Имам доверие на Арчър и Люк, но аз на много хора съм имала доверие, а накрая съм оставала излъгана. Дано не мислиш, че съм луда.

— Според мен доверието в друг човек ни прави малко луди.

Следях го с поглед, докато се движеше из стаята — спря пред шкафа и огледа какво има вътре, сетне отиде до писалището. Вдигна ръка и се почеса по главата. Всяка негова крачка беше изпълнена с напрежение.

Досещах се, че мисли за сестра си, и усетих болка в гърдите. Знаех колко е тежко да изгубиш някого, дори и да знаеш, че е жив. Не минаваше и час да не помисля за майка си.

— Ще си върнем Ди. Още не знам как, но ще си я върнем.

Той бавно отпусна ръка, но когато се обърна към мен, раменете му бяха все така напрегнати.

— Нима искаш да кажеш, че ако тук сме в безопасност, пак би тръгнала с мен към гнездото на пепелянките, за да измъкнем сестра ми?

— Нужно ли е изобщо да ми задаваш такъв въпрос? Знаеш, че бих го направила.

Деймън се приближи до мен.

— Не бих поискал от теб да се изложиш на опасност.

— За нищо на света няма да остана тук, ако ти тръгнеш да я търсиш.

Той се усмихна плахо, а аз се почудих как една негова усмивка може така силно да ми въздейства.

— Да, знам, пък и аз не бих те оставил тук. Където отивам аз, идваш и ти, и обратното. Няма да се отървеш от мен толкова лесно.

— Радвам се, че по този въпрос имаме съгласие. — До неотдавна Деймън се опитваше всячески да ме предпази от злото, но разбра, че няма да му позволя.

За първи път от дни насам бяхме заедно и можехме да разговаряме открито. Докато го наблюдавах, усетих, че и нещо друго, освен Ди занимава ума му. Но предвид проблемите, които се струпаха на главата му, нямаше смисъл да търся игла в копа сено.

— Какво има? — попитах го.

Погледите ни се срещнаха и аз въздъхнах на пресекулки. Смарагдовите му очи, с яркия си, неестествено зелен цвят, винаги ме омагьосваха. Деймън бе красив по особен начин, красотата му не беше само външна, а стигаше до дълбините на съществото му. Когато го срещнах за първи път, ми бе трудно да повярвам, че е така. Но сега го знаех със сигурност.

Той сведе гъстите си мигли.

— Мислех си за разкритията на Нанси — за серума… за нас.

— За това, че не сме свързани, както си мислехме?