Отпор [bg]

— Всички сме живи и здрави — обади се Деймън и хвърли поглед към брат си. Стояхме пред него и Бет, която изглеждаше напълно невредима, но при все това Деймън излъчваше напрежение. — А с теб всичко наред ли е?

Брат му кимна и се настани до нея.

— Бет вече е ходила при лекаря в базата. — Той сложи ръка на коляното й. — Те имат опит с такива случаи. Малко е зловещо, но все пак ни е от полза.

Деймън стрелна Арчър с очи, сетне спря поглед върху Бет.

— Докторът добре ли се отнесе с теб?

— Доктор Рамзи беше много мила и ме успокои, че… бременността върви добре. Каза ми да си почивам и да взимам витамини. — Бет млъкна и посочи един шкаф. Отгоре имаше три големи шишенца, които приличаха на онези, които с Арчър се опитахме да купим в супермаркета. Тя проследи погледа ми. — Благодаря ви, че сте отишли до града в онзи ден. Рискували сте много. За пореден път.

Примигнах и отначало не разбрах, че говори на мен. Свих рамене.

— Нищо работа. Да бяхме ги взели поне.

— Не си права — поправи ме Доусън. — С Арчър можеше да ви… — Брат му застина и той замълча. — Е, сама знаеш какво можеше да стане.

— Но нищо не стана, нали? — Арчър се облегна на вратата и скръсти ръце. — В крайна сметка всичко се нареди.

— Да, събрахме се тук. — Бет свъси вежди и сведе глава. — Е, почти всички. Без Ди. Аз… съжалявам. — Тя вдигна очи към Деймън, който бе вперил поглед в стената.

— Ние ще я върнем — казах аз. Но първо трябваше да измислим как.

— Е… — Арчър се покашля. — Знаете ли дали ще е момче или момиче?

Въпросът му дойде точно навреме и бях готова да си заложа главата, че лицето на Доусън пламна.

— Още не знаем — каза той и се обърна към Бет. — Лекарката е споменала нещо за ултразвук.

— Тази седмица — отвърна тя и подпря брадичка на рамото му. — Искат да ми направят ултразвук. Още е рано да се каже.

Усмивка блесна на лицето на Арчър.

— Ако е момче, трябва да го кръстите Арчър.

Засмях се.

Деймън се обърна към него.

— Трябва да го кръстят Деймън.

— Деймън 2.0? Не знам дали светът ще е готов за това. — Доусън се засмя под мустак и поклати глава. — Още не сме мислили за име.

— Не сме — съгласи се Бет, — но май трябва.

Очите им се срещнаха и те забравиха, че в стаята има и други хора. Бяха само двамата. Разбирах връзката им. Нашата с Деймън беше същата, но се питах дали отстрани и ние изглеждаме толкова влюбени.

— Да — тихо се обади Арчър.

Е, това беше малко неловко.

— Да — повтори той.

Стрелнах го с поглед през рамо, а Деймън изръмжа.

— Излез от главата й.

— Съжалявам — ухили се Арчър. — Не можах да се сдържа.

Ококорих очи, но не се намесих в препирнята им, а после стана време да оставим Бет и Доусън насаме. Стаята, която ни бяха дали, ми напомняше на онези в Зона 51. Едва се владеех, по гърба ми плъзнаха мравки.