Кръвно отмъщение
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #6
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Георгий Мокеевич Марков
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кръвно отмъщение». Краткое содержание книги:
Нина сви рамене и измъкна от ръкава си гумената палка. Льоша пребледня и смънка:
— Ти болна ли си бе? Да ме довършиш ли искаш?
Тя го сръга с палката в корема и каза:
— Ти си глупак, Льоша! Не щеш да разбереш нормален човешки език. След това, което направихте с мен, трябваше да те убия. И ще те убия, когато си поискам, ясно ли ти е?
— Добре, добре, успокой се — промърмори той уплашено.
Нина кимна и с рязък удар на палката направи на парченца малкия касетофон, който стоеше на шкафчето. Льоша изохка, но не каза нито дума. Явно беше попадал в подобни ситуации и разбираше, че е по-добре да си трае.
Нина се наведе, потупа го по бузата и каза:
— Оздравявай.
Това беше един вид психологическо упражнение, проверка на формата, и като се върна вкъщи, Нина не успя да сдържи доволната си усмивка. И въпреки че безжалостно пречупваше психиката на друг човек, той не предизвикваше състрадание у нея. Достатъчно беше да си спомни как я измъчваха и това изключваше всякакво съчувствие.
Паузите между работите винаги й тежаха и тя ги запълваше с ходене на кино, на изложби, на концерти. Теглеше я към тълпата, към колективните преживявания, тя се изпълваше и с колективния смях, и с общата болка. Случваше се да отиде в старчески дом или болница, да разнася бонбони, бисквити, сладки неща. Опитваше се да събуди у себе си чувство на жалост, но старците винаги я дразнеха, струваха й се неблагодарни егоисти и благотворителността й не беше продължителна. Понякога влизаше в някоя църква, купуваше наведнъж цял сноп свещи и ги слагаше където й падне. В такива моменти й се струваше, че е вярваща, на очите й се появяваха сълзи на умиление и образите от иконите я гледаха с разбиране. Но не можеше да подложи другата буза и след кратко пребиваване под сенките на иконите бързаше навън, чувствайки облекчение сред грешния свят.
Понякога си представяше, че е загубило се момиченце, седеше в чакалнята на гарата и страдаше от това, че е изоставена. В известен смисъл това беше истина — оставена без работа, тя действително се оказваше в космическа самота и само присъствието на Аня вкъщи донякъде пропъждаше непроходимата тъмнина. И когато в такова състояние я завари мадама със съмнителна външност и синина под окото, която дрезгаво предложи „Какво ще кажеш, приятелко, да влеем малко, а?“, Нина помисли и се съгласи.
Мадамата я доведе зад продоволствения магазин, взе от нея парите и изчезна за известно време. До тях трима пияндури действаха по далеч не първата си порция и оживено беседваха, използвайки популярни изрази. Нина тъкмо щеше да се изплаши, когато мадамата се появи отново с бутилка вино и две картонени чашки.
— Е хайде — предложи тя и наля виното. — Как се казваш?
— Аня — отвърна Нина.
— А аз Вера. Приятно ми е.
Виното беше отвратително и силно и като изпи чашата си на екс, Нина потръпна от отвращение. Приятелката й изкриви лице още повече.
— Уф — каза тя. — Гадост! Замези си, Анюся.
Тя й подаде парче мек бял хляб. Нина го взе и задъвка. Главата й се замая, настроението й веднага се оправи, светът наоколо й се стори весел и забавен.
— Трети ден не изтрезнявам — съобщи мадамата. — Вчера ме бушонира някой, ама не мога да си спомня кой.
— Защо пиеш? — запита Нина съчувствено.
— Така искам — усмихна се Вера. — И ти не си кой знае колко радостна.
— Сега съм радостна — усмихна се криво Нина. — А ако ударим още по едно, направо ще запея.
Вера я разбра посвоему и наля още по чаша.
— С мъжете как си? — попита тя.
— Какво как съм?
— Занимаваш ли се? Набелязала съм един пич, ама него трябва да го храниш и да го поиш. Ако искаш, да звънна.
— Ценна идея — усмихна се Нина и вдигна палец. — Ще си помисля…
— Мисли по-бързо — каза Вера. — Айде.
Нина се чукна с нея с картонената чашка и разля малко на земята. Вера изруга и си изпи виното на три глътки. Нина се разсмя и обърна чашата си, изливайки всичко на земята.
— Какво правиш, глупачка такава! — кресна Вера. — Защо го зяносваш?
— Правя каквото си искам — безгрижно отвърна Нина. — Слушай, Вера, хайде да отидем в „Славянски базар“, а? Само не знам къде е това.
Вера радостно се разсмя.
— Значи си богата, а? Хвърли едно милионче на бедната.
— Ей такъв на бедната — каза Нина. — Всичко ще пропиеш, курво насинена. Казвам ти, хайде да ходим на кръчма! Аз черпя.