Шепнещите [bg]

Името на момчето беше Майк. Той бе педантично учтив и упорито ме наричаше „сър“, което ме караше да се чувствам, сякаш бях представител на асоциацията на пенсионерите.

— Леле, страхотно! — възкликна той, щом зърна съоръжението, поставено на колата ми. Отстрани го внимателно и го сложи на работната маса наблизо. Като използваше само върховете на пръстите, проследи очертанията на всеки един елемент под лентата. След това направи малки разрези с помощта на бръснач, за да погледне какво има отдолу. Когато приключи, кимна одобрително.

— Е? — не се стърпях аз.

— Това е проследяващо устройство. Доста сложно е, макар че може и да не изглежда така с цялата тази лента, омотана около него. Бих казал, че част от това оборудване е военно. Възможно е службите нещо да не ви харесват.

Погледна ме с надежда, но аз не се хванах.

— Така или иначе, онзи, който го е сложил там, явно не е разполагал с много време. Ако бе имал време, щеше да използва нещо по-дребно, което да се скрива по-лесно, да се захранва от акумулатора на колата и да не му трябват собствени батерии. За това са нужни обаче петнайсет-двайсет минути спокойна работа.

Посочи с отвертката издутина в центъра на устройството.

— Това е GPS приемник, също като онези, които се използват в постоянната сателитна навигация. Засича точното местонахождение на колата, така че то може да бъде видяно на компютър. Тук имаме осем дванайсетволтови батерии, които осигуряват захранването и трябва да бъдат сменяни редовно. Следователно, ако това е част от някакво дългосрочно проследяване, може да се очаква, че когато им се отвори възможност, онези ще се върнат, за да го заменят с по-малко, което ще свържат с акумулатора на колата. Но може спокойно да разчитат и на това сладурче, то ще продължава да върши чудесна работа, магнитите няма да влияят на отчитаното местоположение и когато си свърши работата, ще е лесно да бъде махнато.

— Онзи, който го е сложил, ще разбере ли, че е свалено?

— Не мисля. Нарочно не го преместих далеч от колата и не вярвам устройството да е толкова чувствително.

Облегнах се на масата и изругах. Трябваше да съм по-внимателен. Бях държал под око огледалата на колата си, докато отивах при Карън Емъри и при Джими Джуъл, и за всеки случай бях минал по обиколни маршрути със задънени улици и обратни завои, но не бях забелязал нищо, което да показва, че ме следят. Сега разбирах защо. На всичкото отгоре мъжът, който ме беше разпитвал в „Блу Мун“, вече знаеше, че съм ходил да се видя с Карън и Джими, тоест беше наясно, че предупрежденията им да се оттегля не са били чути.

— Искате ли да го върна там, където сте го намерили? — попита Майк.