Кървава роза [bg]

Сърцето ми се качи в гърлото. Гол до кръста, Рен стоеше пред мен и тъкмо завързваше една хавлия ниско около талията си. На стола до него лежеше купчинка дрехи. Той погледна към вратата зад себе си.

— Да не би… ъъъ… това да не е момичешката баня? Бях тук и снощи и не видях… ъъъ…

— Ей там има отделни съблекални. — Въпреки неловката ситуация, не можах да не се засмея. — Мисля, че баните им са общи.

— Колко напредничаво от страна на Търсачите — ухили се Рен. Погледът му се плъзна по мокрите ми крака. — Изглеждаш съвсем чистичка, Лили.

— Аха. — Направих крачка към съблекалнята, но за съжаление това означаваше да се доближа до Рен. Почувствах топлината на тялото му, дъхът на потта му се смеси с уханието на лавандула, попило в кожата ми. — Е, да не ти преча…

— Можеш да останеш. — Той ме хвана за ръката и ме обърна към себе си. По устните му играеше лукава усмивка. — Защо не ми измиеш гърба?

Достатъчно трудно ми беше да не се взирам в полуголото му тяло и това, че най-сетне срещнах погледа му, изобщо не помогна.

— Знаеш, че не бива.

— Така ли? — Той ме придърпа към себе си. — Защото аз съм почти сигурен, че не го знам.

— Престани. — Нямах доверие на самата себе си. Обгръщаше ни твърде много пара и твърде малко дрехи покриваха телата ни.

Рен ме пусна с въздишка. Дяволитата усмивка се стопи, оставяйки чертите му обтегнати.

— Не те виня, че го правиш — увери ме той, макар че докато го казваше, се облегна на стената и вдигна очи към тавана, вместо да срещне погледа ми. — Заслужавам си го. След всичко, което ти причиних.

— За какво говориш?

— Това, че избра него… Не те виня.

— Не съм избрала — заявих, отстъпвайки към вратата на съблекалнята. — Казах и на двама ви — няма да направя своя избор, докато сме във война.

Сега вече Рен ме погледна право в очите — усещането бе сякаш в гърдите ми се заби стрела.

— Нямах това предвид.

Въпреки че в банята беше доста топло, усетих, че настръхвам.

— А какво тогава?

— Не те обвинявам, че си избрала той да ти бъде първият. — Рен звучеше по-скоро тъжен, отколкото ядосан.

Бях започнала да треперя. Не бях в състояние да проговоря, но той прочете въпроса в очите ми.

— Сабин ми каза.

— Кой й е дал право…

— Не й се сърди. — Рен се засмя мрачно. — Тя здравата ми се накара. Каза ми, че съм те изгубил. Че съм арогантен идиот и заслужавам всичко, което ми се е случило. Но не и теб.

С усилие успях да откъсна поглед от него.

— Всъщност не на теб е сърдита. Разстроена е заради…

— Козет — каза той. — Знам. След като ми се накрещя, двамата си поговорихме. Съкрушена е от случилото се. Не че я виня. И на мен ми се ще Дакс и Фей да бяха тук.