Кървава роза [bg]

— Звучи страхотно! — усмихна се Ансел и се настани на земята.

Брин се сви до него, намествайки се в прегръдките му. Той не потрепна, нито се отдръпна. Усетих как гърлото ми отново се свива и трябваше да извърна поглед, насочвайки вниманието си към зреещите череши, които висяха от клоните на едно дърво наблизо. Устата ми изведнъж се напълни със слюнка, измествайки заседналата в гърлото ми буца.

— Какво те е прихванало да си губиш времето с цивилни като нас, Кал? — попита Брин, когато седнах на пейката от другата страна на пътеката, до която се бяха разположили те. — Не трябва ли да кроиш планове за събарянето на Пазителите от власт?

— Навярно. — Излегнах се по гръб, оставяйки средиземноморското слънце да погали кожата ми.

— Навярно? — Нещо в гласа й ме накара да повдигна глава. Присвила сините си очи, Брин ме наблюдаваше изпитателно. — Какво става?

Изскърцах със зъби.

— Ами… просто…

— Хайде, изплюй камъчето.

— Исках да опитам нещо. Трябва да…

„Господи, толкова е трудно.“

— Какво трябва? — Ансел ме гледаше със сбърчено от тревога чело.

— Трябва да поговоря за чувствата си — избъбрих най-сетне на един дъх и начаса усетих как бузите ми пламват. Сигурна бях, че лицето ми е придобило цвета на кадифеночервените рози наблизо.

Ансел и Брин избухнаха в смях едновременно.

— Благодаря — изръмжах. — Оценявам подкрепата ви.

— Извинявай, Кал — каза Брин, като се усмихна, бършейки една сълза от бузата си. — Просто… толкова си сладка!

— Сладка? — озъбих се аз. — Имам нужда от помощ!

— И ще я получиш. — Ансел все още се смееше. — Но е ужасно забавно да те гледа човек как се гърчиш само защото искаш да поговориш с нас. Всички го правят, Кала — споделят с приятелите си.

— Всички, но не и аз — отсякох. — Аз обичам да се справям сама.

— Знаем. — Брин бе спряла да се усмихва. — Което значи, че нещо здравата те е разтърсило.

— Точно така — съгласи се Ансел. — Какво има?

Бузите ми пламнаха отново. Не можех да откъсна поглед от чакълената пътечка.

— О… о! — ахна Брин и когато вдигнах очи, видях, че двамата с Ансел се споглеждат многозначително.

— О, господи! — Зарових лице в ръцете си.

Брин целуна Ансел по бузата и дойде при мен.

— Мръдни се, искам да седна тук.

Направих й място на пейката и тя се настани до мен.

— По женски ли искаш да си поприказваме или брат ти също може да присъства?

— Нека остане — побързах да кажа. — Искам да чуя какво мислите и двамата.

— За любовния ти живот? — закачи ме Ансел.

— Знаеш, че не бих се поколебала да те ухапя… — започнах и мигновено се разкаях за думите си.