Вратите на Рим [bg]

Въздъхна. Нямаше какво да й каже. Седна до нея, като внимаваше да не я докосне. Мълчанието беше пълно със спокойствие — миризмите и полумракът на конюшнята винаги бяха давали утеха на Гай. Когато беше малък, той също се бе крил тук от неприятностите си или от неизбежното наказание. Седеше, потънал в спомени, и не му се струваше странно да седи тук с нея, макар че не си бяха казали нищо. Единствените звуци бяха движенията на конете и по някое и друго хлипане, което се изтръгваше от Александрия.

— Баща ти беше добър човек — прошепна тя накрая.

Той се запита колко пъти ще чуе това изречение, преди денят да свърши, и дали ще може да го понесе. Кимна, после каза:

— Съжалявам. — И по-скоро усети, отколкото видя как тя вдигна глава, за да го погледне.

Знаеше, че тя беше убивала врагове, беше я видял цялата в кръв в двора, когато беше излязъл предната нощ. Мислеше, че разбира защо плаче, и се опита да я успокои, но думите отприщиха прилив на тъга и очите му се напълниха със сълзи. Лицето му се разкриви от болка и той сведе глава към гърдите си.

Александрия го изгледа учудено. И преди да има време да помисли, усети, че посяга към него, и двамата се прегърнаха в тъмното, миг на интимна мъка, докато светът отвън продължаваше под слънцето. Тя погали косата му с една ръка и му зашепна успокоително, а той продължи да се извинява на нея, на баща си, на мъртвите, на онези, които беше изгорил.

Когато силите му секнаха, тя понечи да го пусне, но в последната секунда, преди той да се отдалечи твърде много, притисна леко устни към неговите и усети как той трепва. Отдръпна се, прегърна здраво коленете си и — невидимо в сенките — лицето й пламна. Усещаше погледа му, но не можеше да вдигне очи към него.