Дяволската стъпка [bg]

Ричардсън слезе от автомобила и внимателно огледа черния път. Веднага забеляза следите към поляната, но обратни нямаше. Усети, че кожата му настръхва. Предполагаемото произшествие бе станало преди около час. Колата, използвана за транспорт, би трябвало отдавна да си е заминала… освен ако не беше още на поляната. Имаше и друга вероятност.

Той вдигна микрофона на радиото и се обади на диспечерката.

— Нашият бройкаджия на птици с кола ли е дошъл до мястото?

— Не — отвърна веднага тя. — Домът му е на три километра оттам и той отишъл пеша. В момента си е у тях, ако нещо ти потрябва.

— Виждам следи от гуми, водещи навътре — каза Ричардсън. — Ще блокирам пътя с колата и ще продължа пеша. Ще ти се обадя след десет минути.

— Искаш ли подкрепление? — запита диспечерката.

— Не — отвърна Ричардсън. — Сигурно нищо няма, но все пак да проверя.

Той влезе в колата и я паркира напреко на пътя. После свали пушката от скобите. Никога не се знаеше с какво може да се сблъска, а пък само видът на оръжието би накарал някой потенциален нападател да си помисли, преди да започне да върши глупости. Изглежда, размерът на цевта ги стъписваше.

Той закрачи бавно към поляната, оглеждайки внимателно не само следите от гуми, но и храсталаците под дърветата от двете страни на пътя. Ако някой се е съпротивявал и се е тръшкал в тази кола, нещо може да е изпаднало от страничните стъкла. Я документ за самоличност, я бележка някаква. Е, малко вероятно беше, ако се има предвид работещ климатик вътре при плътно затворени прозорци, но все пак трябваше да провери.

Доказателства за престъплението можеха да отидат по дяволите за тревожно кратък срок. Ценни неща, които биха могли да послужат като улика, проявяваха склонност да изчезват яко дим, независимо колко плътно си отцепил района. Разбира се, това още не можеше да се нарече престъпление, но след като е постъпила информация, трябва да се държиш адекватно. Сигурност — ето на какво обичаше да разчита Ричардсън.

Протегнал пушката в дясната ръка, той отмести листака встрани. В Северна Каролина процъфтяваха онези пълзящи, подскачащи и хапещи твари и не всички от тях бяха хора. Той се усмихна на шегата си, но миг след това усмивката му замръзна: видя гърмяща змия, свила се на кълбо върху един камък. Змията го погледна, сякаш преценявайки какви шансове има срещу него, после се шмугна в храсталака. Явно и на нея не й хареса пушката.