Под прикритие [bg]

— Не, Емили не дружеше с перверзни типове, каквито и да са те.

Минаха покрай хиподрума и поеха по обратния път към „Медоуландс“. Майрън реши, че просто ще обикалят около безкрайните паркинги на стадиона.

— Добре, тогава да се върнем на Даунинг.

— Току-що ти казах, че не съм говорил с него от години.

— Но знаеш някои неща за него, нали? Разследваш го. Вероятно си чел разни истории за него. Би ли казал, че е революционер?

Майрън не можа да повярва на ушите си.

— Не, господин председател.

— Знаеш ли с кого дружи?

— Всъщност не. Би трябвало да е близък със съотборниците си, но Леон Уайт — съквартирантът му, когато са на път — не изглежда особено влюбен в него. О, ето нещо, което може да те заинтересува: след мачовете Грег кара такси в града.

Димонти изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш, че качва клиенти?

— Да.

— Защо, мамка му, върши подобни неща?

— Грег е малко… — Майрън затърси подходящата дума. — Странен.

— Аха.

Димонти яростно разтърка лице, сякаш лъскаше калник. Продължи да го върши няколко секунди, без да поглежда към пътя. За щастие се намираха по средата на празен паркинг.

— Това да не го кара да се чувства обикновен човек или нещо такова? Възможно ли е? Сигурно иска да се приближи към масите, а?

— Предполагам, че е така — отговори Майрън.

— Продължавай. Какво ще кажеш за интересите му? Хобитата му?

— Обича природата. Пада си по лов, риболов, лодки и разни подобни.

— Човек на природата, а?

— Нещо такова.

— Като хипитата, дето живеели в комуни сред природата.

— Не. Обича природата, но е самотник.

— Имаш ли представа къде може да е?

— Абсолютно никаква.

Димонти даде газ и заобиколи стадиона. Спря пред форда на Майрън и паркира.

— Добре, благодаря ти за помощта. Ще говорим по-късно.

— О, чакай малко. Мислех, че работим заедно по тази история.

— Грешно си мислил.

— Няма ли да ми кажеш какво става?

Гласът на детектива внезапно се смекчи.

— Не.

Мълчание. Останалите играчи вече си бяха тръгнали. Фордът стоеше самичък на празния паркинг.

— Толкова ли е лошо? — запита Майрън.

Димонти запази застрашителното си мълчание.

— Знаеш коя е тя, нали? — продължи Майрън. — Установил си самоличността й, нали?

Детективът се облегна назад и отново разтърка лицето си.

— Нищо не е потвърдено — промърмори той.

— Трябва да ми кажеш, Роли.

Димонти поклати глава.

— Не мога — отвърна той.

— Няма да кажа нищо на никого. Знаеш…

— Изчезвай от колата ми, Майрън — извика Димонти, като се наведе през Майрън и му отвори вратата. — Веднага.