Директивата [bg]

— Не е това.

Погледнах книжата и ги приближих до себе си. Бяха регистрационни формуляри.

— На училище ли ще ходиш? — попитах.

— Да. Приключих с охраната. Там има твърде много подозрителни неща. Питах се дали мога да ти задам няколко въпроса как стоят нещата с кредитирането и часовете.

— Разбира се. Училището е добър ход. И го оценяваш истински, когато поостарееш.

— Като си помисля, че съм на изпит… — Джак потрепери. — Но ще направя всичко възможно. Трябва да се променя. Някога изкушавал ли те е предишният живот?

— Разбира се — отвърнах. — И ми липсва. Разбира се, иска ми се обстоятелствата да бяха други, но днес си припомних донякъде колко се забавлявахме, когато преминавахме границата, и пакостите, преди всичко да стане сериозно. Но това е като всичко, когато си млад и глупав. Едва не те убиват и това е страхотна история, като погледнеш назад. Но не искам да прекарвам така времето си. Извадих късмет, че стигнах дотук и нито за миг не го приемам като нещо неизменно. Радвам се на дребните неща — спя нощем, не се страхувам, когато на вратата почука някой, не трябва да помня какво съм излъгал. Имам изумително момиче, от което не крия нищо. Карам с колата покрай ченгетата, без да се изпотя. Предпочитам това пред лесно спечелените пари и ежедневната тръпка от разминаването на косъм. Много по-лесно е, простичко и по-щастливо. — Допих бирата си и отместих бутилката. — Да станеш порядъчен е най-добрата измама.

— Точно затова се ядосвам на себе си — рече Джак. — Казах на татко, че ще бдя над теб и мама, когато го прибраха, но не удържах на обещанието си. А сега и тази каша. Непрекъснато оплитам конците.

— Постъпил си правилно — успокоих го и погледнах белега на брадичката му. Бяха му останали следи, докато ме защитаваше, когато бях малък. — Не е необходимо да пеем старата песен на нов глас, Джак. Това не е любимата ми тема.

Едно време разговаряхме за тези неща, като се напиехме толкова, че не можехме да вървим. Или се прегръщахме през вратовете и си крещяхме колко много се обичаме, или се търкаляхме на пода, разменяйки си юмручни удари в лицата. И двата начина бяха терапевтични.

— Малко ми е трудно — призна той. — Може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Опитвах се и предполагам, че се справях добре известно време, след като татко отиде в затвора, но постепенно ми дойде в повече. А после, когато мама се разболя, нямахме пари. За мен беше по-лесно да съм непрекъснато замесен в нещо гнило. Не се оправдавам. Така се случи. Не бях достатъчно силен. Иска ми се да бях. Разчитах на теб и това беше гадно. Ти беше хлапе. Понесе твърде тежко бреме, когато беше твърде малък. И съжалявам.

— Искаш да ти простя…

— Не. Изобщо не казвам това. Трябва да заслужа прошката, а още не съм го направил. Не знам дали някога ще го сторя. И в нощта, когато те арестуваха. Никога няма да си простя, че позволих да те хванат. Никога. Искам да знаеш, че не мога да затворя очи и да се опитам да заспя, без да ме измъчва разкаяние. Трябваше да ти го кажа. Не искам да ми прощаваш, но държа да ми вярваш, като ти казвам, че съжалявам. Искрено. С цялата си душа. Това е всичко.