Загадката на Марголия [bg]

— Още по-добре. Нямам намерение да ви навредя, госпожо Клендънън.

— Твърде млада сте, за да познавате Маргарет.

— Така е. Не я познавам. Но правя проучване за нея.

— Журналист ли сте?

— Антиквар съм.

— Наистина ли? Странен начин да си изкарваш прехраната.

— Голямо предизвикателство е.

Пак дълга пауза. Едно от крилата изщрака и се отвори.

— Благодаря — казах.

— Вървете право напред до края на коридора, после тръгнете наляво и минете през завесите.

Прекосих каменния под и влязох в изпълнена със сенки зала. Стените бяха покрити с клинопис. По каменни цилиндри бяха изобразени царе, приемащи дарове, стрелци на пост в кули, воини с брадви и сияйни създания, които раздаваха плочки от небето. Покрай две от стените имаше стойки за оръжия, по които висяха бойни брадви, копия, лъкове и стрели. Близо до входа бяха събрани щитовете.

Като следвах указанията на домакинята, минах през друга врата в широк коридор, взех асансьор до четвърто ниво и завих наляво към чакалня. Чух стъпки по пода и Мати Клендънън се появи. Очаквах изтощена, леко побъркана старица. Но Мати беше напълно с ума си. Излъчваше енергия и се движеше по каменния под гъвкаво като котка. Беше висока, царствена, със сиво-зелени очи и тънки, характерни черти. На устните й грееше усмивка.

— Добре дошла, Чейс Колпат. Нямам много посетители напоследък.

Носеше дрехи с пясъчен цвят и войнишка шапка, сякаш бе тръгнала на разкопки. Но кой знае защо тази осемдесетгодишна жена изобщо не изглеждаше смешна в тези дрехи.

— Удоволствие е да се запозная с вас, госпожо Клендънън — казах.

Тя плъзна поглед по гравираните плочки, които ни обграждаха, и рече:

— Тук са открили Епоса за Гилгамеш.

— Наистина ли? — Опитах се да изглеждам впечатлена, но си помислих, че на жената наистина й хлопа дъската.

Тя сякаш прочете мисълта ми.

— Е, разбира се, не буквално. Това е репродукция на двореца в Хорсабад, където Джордж Смит е открил плочките.

Поведе ме по дълъг коридор. Камъкът се смени със сатенени завеси, дебели килими и скъпи мебели. Влязохме в стая с модерни столове и диван. Завесите бяха спуснати и смекчаваха слънчевата светлина.

— Седни, Колпат — покани ме домакинята. — И ми кажи какво те води в дома на Саргон[2].

— Това е великолепно място — казах. — Как дойдохте да живеете тук?

Едната от побелелите вежди се изви.

— Какво е това, комплимент? Има ли проблем?

— Не, просто изглежда малко необичайно.

— Къде има по-добро? — Огледа ме изпитателно, сякаш преценяваше дали съм приятел, или пък се опитваше да разбере моята гледна точка. — Искаш ли питие?

Смеси няколко черни амфетаминови стимуланта, а аз дръпнах една от завесите и погледнах през прозореца. Уетленд, който трябваше да е на хоризонта, го нямаше. На негово място видях град с минарета и кули.