Загадката на Марголия [bg]

Отдалече изглеждаше голям. Старите хотели бяха скупчени по северната страна около водния парк. Гравитационната станция, където танцьорите и кънкьорите се бяха реели свободно, приличаше на голяма покрита купа в централната част, а египетските репродукции — пирамидите, Сфинксът, конюшните — лежаха в бруления от ветровете западен край на града. В добрите стари времена е можело да дойдеш тук с приятели, да се качиш на дром (най-близкото до камила животно на Римуей) и да тръгнеш да изследваш величието на древния свят. Храмът на Офир, обърнат към изгрева, градината-дворец на Яфет Ужасния на няколко километра по-нататък (където, ако си нащрек и умееш да яздиш, може да запазиш вещите си и живота си). Тук хората бяха идвали, за да избягат от виртуалната реалност, тук приключенията бяха истински. Повече или по-малко.

Всичко това е било отдавна, разбира се. Но и на мен би ми харесало. Хората днес прекарват твърде много време в дневните си. Всичко има заместител, както беше казал някой. Нищо чудно, че по-голямата част от населението е с наднормено тегло.

Улиците бяха тихи. Няколко души се разхождаха. Нямаше никакви деца.

Имах адрес. Нимрод Лейн номер едно. Но Кармен не успя да се свърже с никого там. Така че нямах идея къде отивам. Имаше само няколко площадки за кацане и всички бяха частни. Ако искаш да се приземиш, трябва да го направиш в пустинята.

Спуснах се до каменна сграда с вид на пагода и слязох на пясъка. Яркото слънце беше високо в небето, но беше по-скоро студено. Не както би очаквал човек.

Попитах няколко минувачи за адреса, но всички свиваха рамене.

— Опитайте в градския център — посъветва ме един от тях и посочи пагодата.

Влязох в нея и застанах насред фоайето, което изглеждаше като място от миналото. На отсрещната стена имаше асансьори. Износени столове и дивани бяха подредени наоколо. Един възрастен мъж седеше на диван и прелистваше тетрадка.

Отидох до рецепцията и мигновено се появи мъжки аватар — любезен и услужлив. Тъмна коса, сресана назад, приятни черти, малко по-големи от нормалното очи.

— Да, мадам. Аз съм Тома. Мога ли да ви помогна?

Дадох му адреса и той като че се озадачи.

— Изглежда не е в атласа. Мога ли да ви помоля да изчакате секунда, докато се консултирам с началника си?

Изчезна за по-малко от минута. После каза:

— Трябваше да се сетя. Това е изложбената палата „Нимрод“. Или поне там, където е била изложбената палата „Нимрод“. Сега е в частни ръце.

Открих я на девет километра северозападно от града. Една от старите спирки за керваните от туристи, тръгнали от Уетленд.

Мати Клендънън живееше в палат — високи каменни стени, кули, вход с арка, широко стълбище, антични статуи на стража, огромни прозорци, наклонени стъклени панели в покрива, знамена и парапети. Имаше голям вътрешен двор с още статуи, храсти и дървета. Един от фонтаните пръскаше капки по пътеката. Единственият знак за разрухата беше пълният с прах басейн в галерията с колоните в източната част на сградата.