Изворът [bg]

От прозорците на стаята си Роурк виждаше покривите, водните резервоари, комините, колите, профучаващи долу по улицата. Имаше нещо заплашително в тишината на стаята, в безцелните дни, в отпуснатите му бездейни ръце. Усещаше и друга заплаха, издигаща се от града под него, сякаш всеки прозорец, всяка ивица паваж се затваря мрачно в безмълвна съпротива. Но това не го смущаваше. Отдавна го знаеше и го бе приел.

Направи списък на архитектите, чиято работа презираше най-малко, по реда на по-малкото зло, и се зае да си търси работа, студено, разумно, без гняв или надежда. Нямаше представа дали през тези дни се чувства зле; знаеше само, че трябва да намери изход.

Срещаше се с различни архитекти. Едни го гледаха през бюрото любезно и разсеяно. Сякаш искаха да кажат, че амбицията му да стане архитект е трогателна, похвална, странна и очарователно тъжна, като всички заблуди на младостта. Други му се усмихваха с тънки, стиснати устни, сякаш се наслаждаваха на присъствието му в стаята, защото чрез него осъзнаваха собствената си важност. Трети се държаха студено, приемайки амбицията му като лична обида. Четвърти бяха груби, а безцеремонният им тон сякаш казваше, че имат нужда от добри чертожници, че винаги са имали нужда от добри чертожници, но той не е такъв, и ако обича да не ги заставя да го казват направо.

Това не беше злонамерено. Не беше и оценка за неговите способности. Те не го смятаха за неспособен. Просто не ги беше грижа да узнаят дали е добър. Някои изявяваха желание да видят скиците му. Подаваше им ги през бюрото, усещайки как мускулите на ръката му потрепват от свян, сякаш някой му разкъсва дрехите и го разголва, но изпитваше свян не защото тялото му остава голо, а защото е изложено на показ пред равнодушни очи.

От време на време отиваше до Ню Джърси, за да навести Камерън. Настаняваха се на верандата на къщата, построена на един хълм. Камерън беше в инвалидна количка, с ръце, отпуснати върху старото одеяло на коленете му.

— Как е, Хауърд? Трудно ли ти е?

— Не.

— Да ти дам ли препоръка за някой от негодниците?

— Не.

После Камерън престана да го разпитва по този въпрос. Не искаше да допусне мисълта, че Роурк е отхвърлен от техния град. Когато Роурк идваше при него, Камерън му говореше за архитектурата като за нещо, което им принадлежи само на тях двамата. Седяха заедно, загледани към града в далечината, в крайчеца на небето, отвъд реката. Небето потъмняваше и заблестяваше като синьо-зелено стъкло; сградите бяха като сгъстени облаци на стъкления фон, като сиво-сини облаци, замръзнали в прави ъгли и вертикални линии, а залезът падаше в плен на извисилите се кули…