Синът на феите [bg]

— Кой го е продавал? — попита Лука, сякаш обзет от искрено любопитство.

— Робинята, робинята — еретичка, сигурно тя е ходила при евреите, при търговците на злато — каза тя бързо. — Тя би знаела какво да прави, била е готова да търгува с тях. Говорела е техния език, сигурно е знаела как да се пазари с тях. Тя е еретична като тях, алчна като тях, позволено й е да лихвоимства като тях. Тя е толкова лоша, колкото и те… по-лоша.

Лука поклати глава към нея, сякаш почти съжаляваше, когато капанът, който й бе заложил щракна.

— Вие сама ми казахте, че тя никога не излиза от манастира — каза той бавно. Кимна на брат Пиетро. — Ти записа какво каза сестрата-ковчежничка в онзи първи ден, когато беше толкова очарователна и толкова услужлива.

Брат Пиетро обърна на страницата в снопа си с книжа, шумолейки със страниците на ръкописа.

— Тя каза: „Тя никога не се отделя от игуменката. А игуменката никога не излиза. Робинята витае тук като призрак.”

Лука се обърна отново към сестрата-ковчежничка, чиито сиви очи се стрелнаха светкавично — само веднъж — към господаря, сякаш молейки за помощ, а после обратно към Лука.

— Вие сама ми казахте, че тя следва игуменката като сянка — каза Лука спокойно. — Никога не излизала от манастира: златото никога не е излизало от манастира. Държите го скрито тук.

Бялото й лице пребеля още повече, но тя, изглежда, събра смелост отнякъде.

— Потърсете го! — предизвика го тя. — Можете да обърнете склада ми надолу с главата, и няма да го намерите. Претърсете стаята ми, претърсете жилището ми, не държа скрито злато тук! Не можете да докажете нищо срещу мен!