Звездните рейнджъри

— Има ли някакъв шанс да се получи нещо от този човек?

— Надявам се, че да, сър — отвърна капитан Франкел.

— Тогава ще опитаме с административно наказание — каза майор Малой, обърна се към мен и добави: — Пет камшика.

Те, разбира се, не ме оставиха да чакам дълго. Петнадесет минути по-късно докторът беше приключил с прегледа на сърцето ми и сержантът на караула ми обличаше онази специална риза, която не трябва да се нахлузва през ръцете, защото се захваща като пелерина около врата. Сигналът за сбор току-що беше прозвучал. Всичко, което се случваше с мен, ми се струваше нереално… По-сетне научих, че това е един от признаците на силната уплаха и нервното потресение. Сякаш те връхлита някакъв нощен кошмар…

Зим влезе в караулната палатка веднага щом сборът свърши. Той стрелна с поглед началника на караула — сержант Джоунз — и Джоунз излезе. Зим пристъпи към мен и пусна нещо в ръката ми.

— Захапи това — тихо каза той. — Помага. Зная го.

Беше гумена прокладка за уста като тези, които използвахме, за да избегнем счупването на зъби при ръкопашен бой. Зим излезе. Поставих гумата в устата си. После ми сложиха белезници и ме изведоха навън.

В заповедта за наказанието ми се казваше: „На учебни занятия проявява пълна безотговорност, която при реални бойни действия би довела до смъртта на колеги от групата.“ Завързаха ме с вдигнати ръце за стълба и заметнаха нагоре ризата ми.

Много странно: ударът с бич далеч не е толкова труден за понасяне, както е когато го гледаш. Не искам да кажа, че е като на пикник. Боли по-лошо от всичко друго, а очакването между ударите е по-мъчително от самите удари. Но парчето гума в устата ми наистина помогна и единственият стон, който издадох, въобще не стигна до слуха на присъстващите.

Ето и другото странно обстоятелство: по-късно никой не ми напомняше за случилото се, дори и самите новобранци. Колкото и да се стараех да открия някаква промяна в отношението към мен, трябваше да призная, че всички се държаха с моя милост по съвсем същия начин, както и преди. От момента, в който докторът намаза белезите и ми каза да се връщам към задълженията си, сякаш всичко бе напълно забравено. Дори успях да хапна малко същата вечер и като че ли взех участие в разговорите на масата.

Има още нещо, което трябва да се каже за админстративното наказание: то не оставя черно петно в твоята кариера. Документите, в които е упоменато, се унищожават в края на новобранското обучение и ти започваш службата си на чисто. Единственото, което остава, не е в досието, а в съзнанието ти.

Никога не можеш да забравиш наказанието.