Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Стана, пристъпи зад Лебрюн и също се загледа към екрана. Точно в този момент един компютърен файл подаде сигнала „открит“ от клона на Интерпол в Ню Йорк. Седем секунди по-късно върху монитора се появи името МЕРИМАН, АЛБЪРТ ДЖОН, издирван за убийство, опит за убийство, въоръжен грабеж, изнудване — Флорида, Ню Джърси, Род Айланд, Масачузетс.
— Симпатяга — подхвърли Маквей.
Екранът изгасна и след миг върху него се появи един-единствен ред. ПОЧИНАЛ В НЮ ЙОРК СИТИ НА 22 ДЕКЕМВРИ 1967.
— Починал? — възкликна Лебрюн.
— Вашият прехвален компютър праща един покойник да върши убийства в Париж — ухили се Маквей. — Как ли ще го обясните на вестниците?
Лебрюн го прие като оскърбление.
— Очевидно Мериман е инсценирал собствената си смърт и е напуснал Щатите под чуждо име.
Маквей отново се усмихна.
— Или пък Клас и Халдер вече не ги бива толкова, както едно време.
— Вие да не би да имате нещо против европейците, Маквей? — сериозно запита Лебрюн.
— Само когато не им разбирам езика. — Маквей отстъпи назад и огледа тавана, после се върна зад бюрото. — Добре, да приемем, че вие с Клас и Халдер имате право и убиецът е Мериман. Защо ще излиза от сянката след толкова години, за да очисти някакъв частен детектив?
— Защото нещо го е принудило. Вероятно онова, върху което е работил Жан Пакар.
На монитора се появи текст: ОПИСАНИЕ — ПОЛИЦЕЙСКА СНИМКА — ОТПЕЧАТЪЦИ — ДА/НЕ?
Лебрюн даде потвърждение. Екранът изгасна и след миг върху него изникна нов въпрос: САМО ПО ФАКС — ДА/НЕ?
Лебрюн отново потвърди. След две минути от принтера изпълзя лист със снимката, описанието и отпечатъците от пръстите на Албърт Мериман. На снимката Анри Канарак беше с почти трийсет години по-млад.
Лебрюн се усмихна и подаде листа на Маквей.
— Не го познавам — каза американецът.
Изтръсквайки цигарената пепел от ръкава си, Лебрюн вдигна телефонната слушалка и поръча на някого да претърсят наново, само че този път по-щателно, дома на Жан Пакар и кабинета му в „Колб интернешънъл“.
— Освен това бих ви посъветвал да видите дали някой от вашите художници не може да направи предполагаем портрет на сегашния Албърт Мериман — каза Маквей. После вдигна изтърканата кожена чанта, която му служеше едновременно за куфар и за портативна полицейска лаборатория, благодари на Лебрюн за кафето и добави: — Знаете как да се свържете с мен, ако нашият приятел Озбърн направи някоя пакост преди да отпътува за Лос Анджелис.
И той се отправи към вратата. Вече бе хванал дръжката, когато Лебрюн подхвърли зад гърба му:
— Маквей, Албърт Мериман е починал… в Ню Йорк.
Маквей спря, бавно преброи до десет и се обърна тъкмо навреме, за да види как по лицето на Лебрюн се разлива хитра усмивчица.
— Заради полицейското братство, Маквей. Обадете им се, s’il vous plait.14
— Значи заради братството, а?
— Oui.
30.
Докато в сградата на рю дьо ла Сите Маквей седеше зад телефона на Лебрюн и опитваше да узнае от нюйоркското полицейско управление нещо за покойния Албърт Мериман, само на хвърлей камък от същата сграда Вера Монере крачеше покрай Турнелската порта и разсеяно се вглеждаше в шлеповете по Сена.
Смяташе за разумно решението си да прекрати връзката с Франсоа Кристиан. Знаеше, че разривът му е причинил болка, но бе сторила всичко по най-мекия и достоен начин. Повтаряше си, че не е зарязала един от най-видните френски държавни мъже заради някакъв ортопед от Лос Анджелис. Истината бе, че нито тя, нито Франсоа можеха да останат същите — и двамата продължаваха да растат. А живот без растеж означаваше залиняване и смърт.
Онова, което бе сторила, представляваше най-обикновен акт на самозащита. Франсоа би постъпил по същия начин един ден, когато най-сетне признаеше факта, че истинската обич принадлежи на жена му и децата.
Когато достигна върха на стръмната улица, тя се обърна и огледа Париж. Сякаш за пръв път виждаше завоя на Сена и величествените кули на Нотр дам. Дърветата, покривите, движението по булевардите, романтичната глъчка на минувачите — всичко й се струваше ново и непознато. Франсоа Кристиан беше чудесен човек и тя изпитваше благодарност към съдбата, че е бил част от живота й. Но сега бе също тъй благодарна, че всичко е свършило. Може би защото за пръв път в своя живот се чувстваше необременена и напълно свободна.
14
Ако обичате (фр.), бел. пр.