Последното желание

На огромната правоъгълна маса можеха да се поберат повече от четирийсет души. Каланте седна на централното място, на трон с висока облегалка. Вдясно от нея на късата страна на масата седна Гералт, а вляво — Дрогодар, белокос бард с лютня. Двете най-крайни кресла отляво на кралицата останаха празни. Вдясно от Гералт, на дългата страна на масата, седнаха кастеланът Хаксо и воевода с трудно за произнасяне име. По-нататък седяха гостите от княжество Атра — навъсеният и мълчалив рицар Раинфарн и намиращият се под негова опека пълничък дванайсетгодишен княз Виндхалм, един от претендентите за ръката на принцесата. След тях — шарени и разноцветни рицари от Цинтра и васали от околността.

— Барон Ейленберт от Тиг! — обяви глашатаят.

— Кудкудяк! — прошепна Каланте, побутвайки с лакът Дрогодар. — Ще стане весело.

Слабият, мустакат, разкошно облечен рицар се поклони ниско, но живите му весели очи и блуждаещата на устата му усмивка не говореха за раболепие.

— Приветствам ви, господин Кудкудяк — изрече церемониално кралицата. Явно баронът беше по-известен с прякора си, отколкото с родовото си име, — Радвам се, че дойдохте.

— И аз се радвам, че ме поканихте — обяви Кудкудяк и въздъхна. — Е, ще хвърля един поглед на принцесата, ако позволиш, господарке. Трудно е да се живее в самота.

— Хайде, хайде, господин Кудкудяк. — Каланте леко се усмихна, навивайки една къдрица на пръста си. — Прекрасно знаем, че си женен.

— Еее — махна с ръка баронът. — Сама знаеш колко слаба и нежна е жена ми, господарке, а сега по нашите краища върлува едра шарка. Залагам колана и меча си срещу чифт стари обувки, че след година дори траурът ще е свършил.

— Горкият Кудкудяк, но и щастливец същевременно — усмихна се още по-мило Каланте. — Жена ти наистина е слабичка. Чух, че когато на миналогодишната жътва те е заварила с една девойка в купа сено, ви е гонила с вила почти верста, но така и не ви е догонила. Трябва да я храниш по-добре и да се грижиш нощем да не й измръзва гърбът. И ще видиш, че след година ще се оправи.

Кудкудяк се посмути, но не прекалено много.

— Разбрах намека. А мога ли да остана на пиршеството?

— Ще се радвам, бароне.

— Пратениците от Скелига! — съобщи глашатаят, вече доста хрипливо.

Островитяните влязоха с енергични, кънтящи стъпки. Бяха четирима, с блестящи подшити кожуси и препасани с карирани вълнени пояси. Пръв вървеше жилест воин, мургав, с гърбав нос, до него — широкоплещест юноша с червеникава буйна коса. И четиримата се поклониха на кралицата.

— За мен е чест — каза Каланте, леко изчервена — да посрещна отново в замъка си знатния рицар Ейст Туирсеах от Скелига. Ако не беше добре известен факт, че презираш семейните връзки, с радост бих приела вестта, че може би си дошъл да искаш ръката на моята Павета. Нима самотата е започнала да ти омръзва?

— Неведнъж съм усещал, че е така, прекрасна Каланте — отговори мургавият островитянин, вдигайки към кралицата искрящите си очи. — Но аз водя прекалено опасен живот, за да мисля за постоянна връзка. Ако не беше така… Павета е още младо, неразцъфнало цвете, но…