Последното желание

После ме обучаваха на всичко. Доста дълго. И най-накрая дойде денят, в който напуснах Каер Морхен и излязох по пътищата. Вече си имах медальон. Ето този. Със знака на Школата на Вълка. Дадоха ми и два меча — сребърен и стоманен. Освен мечовете носех със себе си убеждения, ентусиазъм, мотивация и… вяра. Вяра в това, че съм нужен и полезен. Защото, Йола, светът, изглежда, беше пълен с чудовища и зверове, а моята задача беше да защитавам онези, които са заплашени от тях. Когато потеглях от Каер Морхен, си мечтаех да се срещна с първото си чудовище, нямах търпение да дойде моментът, в който ще се изправя лице в лице с него. И дочаках този момент.

Първото ми чудовище, Йола, беше плешиво и имаше отвратителни зъби. Срещнах го по пътя, където заедно с колегите си чудовища, мародери от някаква армия, бяха спрели каруцата на някакви селяни и той беше измъкнал навън едно момиче, вероятно на тринайсет, а може би и по-малко. Приятелчетата му държаха бащата на момичето, а плешивият разкъсваше роклята й и крещеше, че й е време да научи какво е истински мъж. Това ми се стори ужасно смешно. Плешивият пусна момичето и се хвърли към мен с брадвата си. Беше страшно бавен, но силен. Падна чак на втория удар. Ударите не бяха много точни, но, бих казал, много ефективни — такива, че приятелчетата на плешивия избягаха, щом видяха какво може да направи с човек вещерски меч…

Не ти ли е скучно, Йола?

Нуждая се от този разговор. Много се нуждая.

Докъде бях стигнал? Аха, до първото си благородно дело. Разбираш ли, Йола, в Каер Морхен ми бяха набили в главата, че не бива да се забърквам в такива истории, трябва да ги отбягвам, да не се правя на странстващ рицар и да не върша работата на органите на реда. Излязох по пътищата не за да се правя на герой, а за да върша поръчаната ми работа срещу заплащане. А аз се намесих като първия глупак, когато не бях изминал и петдесет мили от подножието на планините. Знаеш ли защо направих това? Исках обляното в сълзи момиче да целуне ръката ми, на мен, нейния спасител, а баща й да падне на колене и да ми благодари. Вместо това бащата на момичето избяга заедно с мародерите, а момичето, върху което се беше изляла доста кръв от плешивия, зарева и изпадна в истерия, а когато се приближих, загуби съзнание от уплаха. Оттогава почти никога не съм се забърквал в такива истории.