Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Аксел отмести поглед — изведнъж се бе почувствал много странно. Неговите коприни, сплетената му коса, огърлиците от сребро и нефрит… Тези изтънчени неща тук, долу, бяха белег на нахалство. Нямаше място за такива глезотии тук. Всичко бе оголено.
В Ямата беше топло и претъпкано до непоносимост и все пак го полазиха тръпки, щом се сети какво предстоеше.
— Погледни го! — изкрещя Еберт, навел се по-ниско, за да се включи в разговора. — Мръвка! Това е той! Огромна торба месо! Изводът е ясен, Хаавикко! Не бих прахосал едничък юан заради него! Онзи ще го довърши за секунди!
— Така ли мислиш, Еберт?
Еберт възбудено закима.
— Виж сега нашия човек — той посочи Хуа. — Казаха ми, че бил перфекционист. Артист. Тренира по осем часа на ден и понякога по цял ден повтаря само едно-единствено движение — Еберт се засмя и сините му очи блеснаха в червено на мътната светлина. — Подобна тренировка после си плаща. Казват, че бил толкова бърз, че не смееш дори да мигнеш, докато се бие!
Аксел сви рамене. Може и да беше така. Със сигурност в този човек имаше нещо различно, нещо МАНИАКАЛНО, което те караше да потръпваш. Например очите му никога не помръдваха. Втренчваха се в една точка — в лицето на противника — сякаш в транс и не мигаха, вперени безмилостно. Докато другият…
Щом го погледна, Кар извърна глава и се втренчи право в него.
Погледът му бе свиреп, високомерен, изпълнен с почти първобитна сила и не чак дотам с разум. В този човек имаше нещо. Нещо, което бе забелязал веднага. Може би беше небрежният, почти нахален начин, по който бе изгледал публиката, когато излезе, или краткият, почти господарски поклон, с който бе поздравил съперника си. Каквото и да беше то, бе достатъчно, за да накара Аксел да се ядоса, че Еберт така безцеремонно беше го отписал. Но що се отнася до равновесието, трябваше да се съгласи с Еберт — дребничкият изглеждаше като опитна, съвършена бойна машина. Височината, теглото и ширината нямаха никакво значение за него. Силата му беше от съвсем друг вид.
— Разбира се — продължи Еберт, като викаше толкова силно, че и великанът го чуваше, — грубата сила самичка никога не може да победи. Интелигентността и дисциплината всеки път тържествуват. Това е природен закон, приятели!
Аксел забеляза как погледът на великана пламна, мускулите му се напрегнаха. Беше го чул и разбрал.
Наведе се по-близо до Еберт.
— Залагам 100 юана, че големият ще спечели.
— Добре. Давам ти пет към едно.
— Сигурен ли си?
Еберт се изсмя нахално.
— Кажи 250 и ще ти дам десет към едно!
Аксел срещна погледа му за миг и забеляза предизвикателството в него, после лекичко кимна.
Тъкмо тогава съдията излезе на арената и тълпата притихна в очакване.
Аксел усети, че стомахът му се свива, а сърцето му бие бясно в гърдите. Това беше То — бой до смърт.
Двамата мъже се надигнаха и се приближиха към центъра на кръга. Коленичиха и се поклониха един на друг с цял КО ТУ, главите им почти се докоснаха. След това отново седнаха в очакване съдията да съобщи имената им и да прочете правилата.
Правилата бяха кратки и прости. Първо: не са разрешени никакви други оръжия освен собствените им тела. Второ: докато продължава боят, не трябва да излизат извън арената. Трето: след като битката веднъж е започнала, не може да бъде прекратена; тя би свършила само със смъртта на единия борец.
Аксел усещаше напрежение дори в костите си. Навсякъде в него се надигна възбуда — ужасна, забранена възбуда, която с всеки изминал момент ставаше все по-силна. Двамата мъже се изправиха един срещу друг в центъра на кръга в очакване на сигнала.
После изведнъж битката започна.
Дребният отскочи назад като акробат, после спря, почти естествено неподвижен, полупривдигнал се на пръсти, с ръце на равнището на раменете, свити навътре в лактите, с разперени пръсти.
Кар не бе помръднал. Гледаше внимателно Хуа с полупритворени очи. После той отпусна колене много бавно и се изправи в цял ръст, балансирайки на пети.
Хуа направи лъжливо движение встрани и се метна към Кар — приведе се напред, след това подскочи назад и встрани, като изрита големия в слабините.
Тълпата изрева. За миг Кар лежеше долу. После отново се надигна — краката му думкаха по покрития с брезент под, през зъбите му се промъкна болезнено съскане. Хуа не бе уцелил мишената. Кракът му бе ударил Кар в горната част на бедрото. Кожата там пламтеше в червено, което с всеки миг потъмняваше. Докато обикаляше в кръг, Кар потърка мястото леко, почти разсеяно.